— Но откъде знаете всичко това? — изгъгна.
— Защото аз бях един от онези, които му помагаха.
— И стояхте отстрани, гледайки как го убиват?
— Лоази беше предупреден да не се връща тук! Но той не послуша съвета ми. Съветвам те да не му подражаваш!
Корадино прикова очи в очите на мълчаливия Бача и усети как стомахът му се преобръща. Коварните кафеени зърна се смесваха с телесните течности в стомаха му и оставяха в устата му горчивина — горчивина, която стана още по-непоносима от горчилката на новините, които чу. Ровейки из мозъка си, той най-сетне напипа най-важния въпрос:
— Какво искате от мен?
— Искаме таланта ти, какво друго!
— И които сте тези „вие“?
— Първо аз самият, разбира се, ала най-вече Негово Величество крал Луи XIV, владетел на Франция!
Корадино едва не се задави. Вторачи се в кървясалите очи на собственика и проследи картата на капилярите му така, като че ли проследяваше родословието на френските крале.
— Какво би трябвало да означава това?
— Всичко ще ти бъде казано с времето си. Но сега знай едно — ние можем да ти помогнем, да ти осигурим живота, който заслужаваш. В Париж, разбира се. Ще бъдеш приет като велик художник и посрещан навсякъде като гений, а не като простия роб, който всъщност си тук. Можем да ти дадем богатство и благородническа титла. Помисли си добре! Твоята държава Венеция те е използвала години наред за лична изгода, за да увеличи красотата си, но в замяна не ти е дала нищо. Заробила те е — теб, от благородната фамилия Манин! И не само това, но ти е отнела и семейството! — Кратка пауза. А после: — Е, почти цялото семейство.
Главата на Корадино се стрелна наляво и отново срещна сивите очи. Онова, което последва от страна на французина, бе не по-силно от шепот.
— Можеш да доведеш и нея!
Леонора! Той знае за Леонора!
— Не е необходимо да решаваш сега — изрече гласът, когато Корадино извърна глава с разтуптяно сърце. — Не трябва да говорим повече, защото ще ни разкрият. Остани и поговори със синьор Бача. Той ще помогне всичко да изглежда нормално. Ще ти поръча нещо, а ти трябва да вземеш мерките и да си запишеш всичко в твоята прочута книжка от велен така, както правиш винаги. А после излез, върни се на Мурано и нищо не предприемай. Съвсем скоро твоят шеф ще ти съобщи за поръчка от Стария театър и че трябва да дойдеш във Венеция, за да се срещнеш с маестро Доменико относно един полилей. Ако дойдеш на тази среща, ще ме видиш отново — аз ще бъда този маестро Доменико, и тогава ще ти съобщя какво ми е заръчал кралят. Ако решиш, че не желаеш да се занимаваш с това, направи се на болен и изпрати на твое място друг стъклар. А ние никога повече няма да те безпокоим.
Корадино усети как раменете се поместват. Французинът се изправи. Докато оправяше мантията и маската си, Дюпармьор прошепна:
— Помисли си добре, Корадино! Какво дължиш ти на Венецианската република? Защо да не започнеш наново, във Франция, с дъщеря си?
А после, с едно плавно движение на мантията, той изчезна.
Корадино стоеше като попарен, докато собственикът започна механично да реди инструкциите си за огледало, което никога нямаше да бъде изработено. После излезе и премина като насън покрай тълпите на „Сан Марко“, докато неговата вечна сянка го следваше. В объркването си едва не се насочи към църквата, за да каже на Леонора. Но се овладя. Не трябва да предприема нищо рисковано — не и докато онези стъпки го следваха. Няма право да разваля нещата точно сега.
Не и сега, когато най-сетне се очертава начин да бъдем заедно!
Единайсета глава
Венецианският търговец
В мига, в който влезе в кабинета на Аделино и седна на предложеното й място, Леонора разбра, че нещо става. От една страна, на прозореца беше подпрян голям бял бележник, който закриваше красивата гледка към лагуната. От друга, на два допълнителни стола седяха двама крайно необичайни и абсолютно непознати индивида. Аделино ги представи като „Киара Лондеза и Семи, от агенция «Атенционе!»20 в Милано“. Когато чу думата „агенция“, Леонора си даде сметка, че не си е въобразила удивителния знак. Това бяха хора от рекламния бизнес.
Насочи разтревожено очи към двамата непознати, а те я огледаха така, както се оглежда месо на пазара. Киара Лондеза беше с безръкавна тениска, с почти порнографски дизайн. Маслиновият й тен и пресметливите очички изпъкваха още по-силно на фона на брутално късата изрусена коса. Колегата й Семи, който очевидно нямаше фамилия, беше още по-странен. Беше облечен от глава до пети като английски джентълмен — норфъкско сако, силно стегната вратовръзка и излъскани до блясък обувки „Лоб“. Когато се приведе към Леонора, тя с удивление забеляза, че от малкото му джобче проблясва часовник на верижка. Едва се сдържа да не се изкиска.