— Казвам ти го в случай, че не знаеш. Може и да е напълно невинно. Затова не си прави прибързани изводи. Още нищо не е изгубено. Просто внимавай!
Но обсебена от несигурността на безплодието си, Нора бе решила да предизвика Стивън. Очакваше да го чуе как отрича или как признава вината си и моли за прошка. Но не чу нито едно от тези неща. Въпросът й рикошира обратно към нея, при това по унищожителен начин. Стивън автоматично призна вината си и от криворазбрано чувство за почтеност предложи да се изнесе. И го направи. Шест месеца по-късно й каза, че Карол е бременна. Тази новина накара Нора да вземе окончателното си решение — да замине да живее във Венеция.
В дадения случай клишето съм аз, а не Стивън. Той напусна млада блондинка за по-възрастна брюнетка. Напусна художничка в дънки за чиновничка в мъжки костюм. И аз какво правя? Автоматично влизам в криза на средната възраст и импулсивно решавам, да замина за града на предците си — като във второразредна телевизионна сапунка.
Най-сетне свали очи от огледалото и се обърна към багажа си. За хиляден път се запита дали постъпва правилно.
Но пък не мога и да остана тук! Няма да понеса непрекъснато да се сблъсквам било със Стивън, било с нея, било после с детето!
Защото, какъвто й беше късметът, вече бе преживяла и това, при това неведнъж и въпреки старателните й опити да избягва района около болницата. Веднъж ги бе срещнала не къде да е, а в огромния парк — сред декари зелена трева и алеи, докато бягаше. Беше й минало през ума да продължи да си тича така, сякаш не ги е забелязала, и ако не беше необходимостта да се държи учтиво със Стивън заради подялбата на „Белмонт“, сигурно щеше да постъпи точно така. Стивън и Карол вървяха, хванати за ръце, облечени в идентични леки тоалети. Изглеждаха щастливи и спокойни. Бременността на Карол вече беше ясно видима. Нора се препоти и обърка. След скована размяна на реплики за времето и за договорите по къщата тя побягна. И през целия път до дома плака. В крайна сметка Стивън се бе оказал повече от щедър — бе й дал почти цялата сума от къщата. Въобще през цялото време на развода и подялбата се бе държал много кавалерски.
Но той не е злодей от нямото кино! Нямам право да го демонизирам! Не мога дори да го мразя! Проклет да е!
Продажбата на къщата я бе дарила със свобода. Вече можеше спокойно да се отправи на своето приключение — или към огромната си грешка. Не беше казала на никого за плановете си, дори и на майка си Елинор. Най-вече на майка си. Майка й не хранеше особено топли чувства към Венеция.
Елинор Манин беше професор, специалист по изкуството на Ренесанса. През седемдесетте години Кралският колеж в Лондон бе подписал споразумение за размяна на преподаватели с „Ка’ Фоскари“ и я бе изпратил във Венеция. И когато отиде там, тя категорично загърби ухажванията на младите си колеги, професори от Оксфорд и Кеймбридж, за да се отдаде на Бруно Манин — само защото той й се стори като излязъл директно от ренесансово платно.
Елинор го виждаше всеки божи ден, докато пътуваше от Лидо до университета. Той работеше на вапорето7 — вдигаше и спускаше шлюзовете, връзваше и развързваше корабчето на всяка спирка. Бруно навиваше тежките въжета с дългите си пръсти и скачаше от брега на палубата и обратно с котешка грациозност. Тя наблюдаваше лицето му, орловия му нос, късо подстриганата му брадичка, къдравата черна коса и се опитваше да се сети от коя картина точно бе слязъл. От Тициан или от Тиеполо? Или може би Белини? Обаче кой Белини? И докато Елинор извръщаше поглед от профила му към невъзможно красивите палати край Канале гранде, усети, че започва да се пали по тази култура — култура, в която и къщите, и хората бяха съумели да запазят толкова чиста същността на своите корени, че и до днес изглеждаха така, както са изглеждали през Ренесанса. Този огън, който я изпълни, това усещане за приемственост и вечност не я изоставиха и когато Бруно забеляза погледите й и я покани на питие. Не я напуснаха и когато той я отведе в бащината си къща в Дорсодуро и я вкара в леглото си. Останаха с нея и когато разбра, че е бременна.
Ожениха се набързо и решиха да нарекат бебето Корадо, ако е момче, и Леонора, ако е момиче — на родителите на Бруно. И докато лежаха в леглото си и наблюдаваха отражението на водите на канала в тавана на стаята си, Бруно й разказваше за своите предци и най-вече — за прочутия маестро на стъклото Корадо Манин, познат повече като Корадино, най-добрият майстор стъклар в целия свят. После й подари едно стъклено сърце, изработено лично от ръката на предшественика му. Всичко беше невероятно романтично. Двамата бяха много щастливи. Елинор въртеше стъкленото сърце и то запращаше уловената светлина към тавана, а Бруно лежеше, поставил ръка върху корема й. А там, вътре в нея, се намираше същият онзи огън, същата онази приемственост, същият онзи вечен пламък на венецианския геном. Ала в мига, в който модерният свят нахлу в техния, магията бе разрушена. Както и можеше да се очаква, родителите на Елинор изобщо не споделяха уважението на венецианците към професията на Бруно, респекта, с който жителите на Серенисима по традиция хранят към своите лодкари и гондолиери. И изобщо не бяха впечатлени от отказа му да напусне Венеция и да се премести в Лондон.