По-добре не поглеждай назад!
Смъмри се мислено. Защото не дребна червена фигурка бе причината за страха й, а Роберто дел Пиеро. Тя бе сложила край на кариерата му във фабриката и на семейната професия. Той би могъл, разбира се, да работи и другаде, но именно тя го бе подмамила да напусне родното гнездо.
Втурна се през още топлата каменна настилка на площада и започна да рови в чантата за ключовете си. Имаше чувството, че се опитва да избяга от някакви невидими убийци.
Само да стигна до моята врата…
Когато пъхна ключа в ключалката, почти очакваше нечия ръка да я дръпне за ръкава и дори да я хване за гърлото. Накрая, след известно усилие, успя да отвори. Влезе, затръшна вратата зад гърба си и се облегна на нея. Едва си поемаше дъх. Секунди по-късно едва не изскочи от кожата си, когато телефонът зазвъня. Разтреперана, тя се насочи към кухнята и вдигна слушалката. Но не чу познатото хриптене от филмите на ужасите. Беше той.
— Алесандро!
Отпусна се на един стол и включи лампата. И докато кухнята се изпълваше със светлина и тя слушаше мечтания глас, кошмарите й постепенно изчезнаха.
Той се засмя на радостта, с която тя реагира, и изрече:
— За теб съм детектив Бардолино!
— Значи издържа изпита!
— Да! — изрече гордо той. — Оставам тук още седмица, за да се ориентирам в работата, а после се връщам във Венеция.
Тя за нищо на света не би допуснала да помрачи с нещо радостта му със собствените си проблеми. Все пак „Ил Газетино“ беше местен вестник и новината за нейното унижение и за пострадалата репутация на Корадино надали е достигнала до Виченца. Когато се видят, ще разполагат с достатъчно време, за да говорят и за това, очи в очи. Изведнъж се почувства ужасно изморена. А и някакъв срам, стаен точно под сърцето й, не й позволяваше точно сега да каже на този мъж за своя омърсен предшественик. И докато Алесандро й разказваше за изминалите седмици във Виченца и за изпита, Леонора усети как страхът и паниката постепенно я напускат. Чувстваше се спокойна в защитния кръг на този разговор, предпазвана сякаш от неговата връзка с града. Разбира се, че Корадино не е предател. Това не е вярно! Очевидно е грозна клевета, измислена от конкуренцията му. Пък и какво значение имаше това все пак? Корадино бе мъртъв отдавна. Бе останала единствено работата му, която свидетелстваше за неговия гений.
Да, обаче има значение. Искам лично да разбера как стоят нещата. Искам да се уверя.
И в този момент тя си спомни нещо, което Алесандро й беше казал преди време.
— Когато се запознахме, ти ми каза, че може би ще успееш да ми помогнеш да науча нещо повече за семейството си, за… баща си. Е, реших да опитам. Някакви предложения?
Алесандро се замисли и рече:
— Когато баща ти и майка ти са живели заедно във Венеция, имали ли са някакви приятели или колеги, които все още биха могли да са тук?
— Имало е един човек. Преподавател в „Ка’Фоскари“. Виждали сме се, но когато бях много малка.
— Спомняш ли си името му?
— Падовани. Спомням си го, защото майка ми ми обясняваше, че името му означавало „идва от Падуа“. Даже ме беше научила на едно стихче — „Венециани гран синьори, падовани гран дотори. Вичентини манджа гати, веронези тути мати“25. И винаги съм се питала как е възможно във Виченца да ядат котки! Но сигурно е по-добре, отколкото да си луд като веронците.
— Да, обаче най-хубавото е да бъдеш голям благородник, като венецианците! — отбеляза гордо Алесандро.
— Както и да е. Та професор Падовани и до днес изпраща коледни картички на майка ми. Обаче нямам представа дали все още работи в „Ка’Фоскари“.
Чу го как се протяга в другия край на линията. Безсъмнено беше много уморен, обаче гласът му беше бодър и напрегнат и тя се зарадва, че приема въпроса й на сериозно.
— В такъв случай смятам, че първото, което трябва да сториш, е да говориш с този човек — ако все още е там, разбира се. Той със сигурност ще знае нещо повече за баща ти, което ми изглежда добре като за начало. Обаче отиди в университета утре — допълни с обичайната си деловитост, — защото в неделя ще се прибера за малко и ще направим нещо, ако си свободна!
25
„Венецианците са големи благородници, жителите на Падуа са големи лекари. Тези от Виченца ядат котки, а веронците всичките са луди.“ — Б. пр.