Но вниманието на Нора не бе погълнато изцяло от стъклото. Имаше си други занимавки — мъжете. Държана в тотално невежество относно мъжкия пол през по-голямата част от детството и юношеството си, сега тя откриваше, че ги обожава. Майка й не бе успяла да й предаде нито капчица от горчивината си. Приятелският кръг на Нора се попълни предимно от мъже, с които тя неизменно спеше. След три години редуване на секс и скулптура Нора записа магистратура по керамика и стъкло в „Сейнт Мартин“, където установи, че започва да й писва от художници. Стигна до извода, че хората на изкуството са без всякаква цел и посока, без чувство за отговорност. Така тя постепенно съзря за мъже от типа на Стивън Кари, затова, когато двамата се запознаха в един бар в Черинг Крос, тя автоматично си падна по него.
Той не идваше от света на изкуствата, а на науката — беше лекар. Беше облечен в костюм. Имаше високоотговорна и добре платена работа в болница „Черинг Крос“. Беше красив, но по изискан начин — никаква набола брада, никакви раздърпани тениски от седемдесетте, никакви дупки по коленете. Периодът на ухажването им бе ускорен от сходните по сила чувства на Стивън — за него тя беше красива, свободомислеща, артистична жена, облечена небрежно, пленяваща го със своя свят, за който той не знаеше нищичко.
Когато Нора доведе Стивън в дома си в Айлингтън, Елинор въздъхна вътрешно. Стивън автоматично й хареса — харесаха й неговите старовремски маниери и кеймбриджка диплома. Ала това не й попречи да разбере какво става. Приятелките й от нейната група се съгласиха с нея — Нора търсеше в мъжа до себе си бащата, когото нямаше, но какво можеше да стори майка й?
Елинор подари на дъщеря си стъкленото сърце, което й беше дал Бруно. Разказа на Нора всичко, което знаеше за фамилията на баща й, разказа й и за прочутия Корадино Манин — все в стремежа си да й даде чувство за родова идентичност. Но по онова време Нора не прояви особен интерес към чутото — бе напълно обсебена от Стивън. Защити магистърската си степен и получи предложение за работа като учителка. Стивън пък получи предложение за поста на щатен хирург в Кралската болница, така че оттук нататък не им оставаше нищо друго, освен да се оженят. Направиха го по солиден, традиционен начин в Норфък, където парадът се ръководеше от заможните родители на Стивън. По време на церемонията Елинор седеше на пейката с новата си шапка и пак въздишаше.
Младоженците заминаха да карат медения си месец във Флоренция — по предложение на Елинор. Нора остана очарована от Италия, Стивън — не толкова.
Може би още тогава трябваше да доловя, че нещо не е наред.
Едва сега си спомни, че Стивън не можеше да търпи трафика и туристите във Флоренция. Дразнеше се, че тя говори с местните на научения с големи мъки, но вече перфектен италиански. Сякаш се дразнеше от самото й наследство, чувстваше се заплашен някак си. В галерия „Уфици“, след твърде нехарактерното за себе си романтично отклонение пред платното на Ботичели, лично той сплете русата й коса. Според него привличала твърде голямо и нежелано внимание по улиците. Ала въпреки строгата си плитка тя пак продължаваше да привлича възхитените погледи на безупречно облечените млади мъже, които обикаляха в дизайнерски облечени глутници по петима или десетима, повдигаха слънчевите си очила и подсвиркваха.
И отново Стивън се противопостави на идеята й да се нарече пак Леонора — било твърде превзето. За работата си тя запази фамилията си Манин — именно с нея я знаеха, когато излагаше стъклените си изделия в лондонските галерии. Но на чековете си се подписваше като „Кари“.
Нора се зачуди дали Стивън не се е съгласил тя да продължава да се нарича Нора Манин само защото звучеше почти като английско име. Малцина биха разпознали фамилията Манин като италианска, особено без издайническата гласна „и“ в края.
Дали пък сега не се опитвам да се върна толкова нетърпеливо към своето италианско наследство само защото Стивън така категорично отказваше да го приеме?
Нора огледа багажа си, зърна тоалетната си чантичка и я отвори, за да извади оттам талисмана си. Сред спиралите за мигли и пъстрите кутийки със сенки откри онова, което търсеше. Вдигна стъкленото сърце върху дланта си и се загледа влюбено в него. То сякаш улавяше светлината от флуоресцентната лампа в банята и я задържаше в себе си. Наниза синя панделка за коса през дупчицата му и го завърза на врата си. През последните няколко месеца на ужас то се бе превърнало в нейна броеница, в нейно мерило, по което равняваше мечтите си. Стискаше го здраво в ръка, докато си изплакваше очите при редовните събуждания в четири сутринта, и си повтаряше, че само да стигне до Венеция, всичко ще се оправи.