— Господ се смили над нея и тя не се мъчи дълго — рече тя. — Започна да чувства болки в главата си. Сякаш имаше главоболие, но докторът, който я преглеждаше, твърдеше, че е детска мигрена. Даваше й някакви хапчета, но те не помогнаха. Не беше добър лекар. Колбрун ми каза, че дъхът му миришел на алкохол и че това я тревожи. А после всичко стана ненадейно. Състоянието на Аудур внезапно се влоши. Споменаха за рак на кожата, който докторът е трябвало да забележи. Имало петна. В болницата ги нарекоха cafè au lait1. Главно под мишниците. Накрая я изпратиха в болницата в Кефлавик, където решиха, че е някакъв вид неврален тумор. Оказа се, че е било мозъчен тумор. Всичко приключи за шест месеца.
Елин се умълча за момент.
— Както ви казах, след това Колбрун вече не беше същата — въздъхна тя. — Не мисля, че някой е способен да преодолее такава трагедия.
— Направиха ли аутопсия на Аудур? — попита Ерлендур и си представи как малкото телце, осветено от флуоресцентни лампи, лежи върху студена стоманена маса с Y-образен разрез на гърдите си.
— Колбрун не би одобрила това — обясни събеседничката му, — но нямаше думата. Поболя се от мъка, щом разбра, че са отваряли Аудур. Никого не искаше да чуе. Не можеше да понесе мисълта, че са разрязали момиченцето й. Но детето бе мъртво и нищо не можеше да промени това. Аутопсията потвърди диагнозата. Откриха злокачествен тумор в мозъка.
— А какво се случи със сестра ви?
— Самоуби се три години по-късно. Изпадна в болезнена депресия и имаше нужда от медицински грижи. Прекара известно време в психиатрията в Рейкявик, а после се върна в Кефлавик. Грижех се за нея ден след ден, но тя сякаш бе мъртва. Нямаше воля за живот. Аудур бе донесла радост в живота й след онази отвратителна случка, а сега нея я нямаше.
Елин погледна Ерлендур.
— Сигурно се питате как го е направила?
Той не отговори.
— Влязла в банята и прерязала вените на двете си ръце. Купила бръснарски ножчета, за да се самоубие.
Жената замълча и мракът в дневната ги обгърна.
— Знаете ли какво изниква в ума ми, когато говоря за самоубийството? Не е кръвта в банята. Не е и споменът за сестра ми, която лежи в кървавата вода. Нито разрязаните вени. Представям си единствено как Колбрун влиза в магазина и купува ножчетата. Дала е пари на продавача! Платила е за тях!
Елин замълча.
— Не е ли странно как работи мозъкът ни? — попита тя, сякаш въпросът бе отправен към самата нея.
Ерлендур не знаеше какво да отговори.
— Аз я намерих — продължи жената. — Беше го нагласила. Обади ми се и ме помоли да я навестя същата вечер. Поговорихме малко по телефона. Винаги имах едно наум заради депресията й, но тя сякаш бе изплувала от дъното. Сякаш мъглата се бе разредила. Звучеше тъй, сякаш можеше отново да заживее живота си. В гласа й нямаше никакъв намек, че вечерта смята да се самоубие. Напротив. Говорихме за бъдещето. Решихме заедно да тръгнем на пътешествие. Когато я открих, на лицето й бе изписан покой, какъвто не бях виждала там от години. Но аз знаех, че не се бе примирила нито за миг и душата й не бе намерила покой.
— Трябва да ви попитам само още нещо, а после ще ви оставя — каза Ерлендур. — Отговорът ви е изключително важен.
— Какво е то?
— Знаете ли нещо за убийството на Холберг?
— Не, не зная.
— И не сте участвали в него… пряко или косвено?
— Не.
За момент и двамата останаха смълчани.
— В епитафията, която е избрала за дъщеря си, се говори за врага — наруши мълчанието Ерлендур.
— „Опази живота ми от страх от враговете мои“ — кимна Елин. — Да, сама го избра, въпреки че не бе написан на нейната плоча.
Тя се изправи и отиде до една красива етажерка със стъклена витрина. Отвори едно от чекмеджетата и извади малка черна кутия. Отвори я с ключ, сетне отмести няколко писма и извади малък къс хартия.
— Намерих това на кухненската маса в нощта, когато Колбрун умря, но не съм сигурна дали е искала да го напиша на паметната й плоча, или не. Съмнявам се. Осъзнах колко много е страдала едва след като го видях.
Жената подаде листчето на Ерлендур и той прочете първите пет думи от Псалма, който бе потърсил по-рано в Библията: „Чуй гласа ми, о, Боже, като се моля!“.
12
Когато се прибра вкъщи същата вечер, намери дъщеря си заспала, подпряна на вратата. Ерлендур й заговори и се опита да я събуди, но тя не откликна, ето защо обви ръце около подмишниците й, вдигна я и я внесе вътре. Не знаеше дали спи, или е дрогирана. Сложи я да легне на дивана в хола. Дишането й беше нормално. Пулсът й — също. Остана загледан в нея, чудейки се какво да направи. Най-много му се искаше да я вкара във ваната. От нея се разнасяше воня, ръцете й бяха изцапани, а косата й — мръсна и сплъстена.