Стана му ясно, че леля му започва да разсъждава като изкуфяла старица. Още нямаше осемдесет и не беше престаряла, но очевидно възрастта бе засегнала разума й. Не й отговори няколко месеца, сетне съчини по-кратко писмо, в което й разказа как Палмър е успял да присвои средствата за строежа на училището. Не получи отговор. През юли Марта, сестрата на Една, която живееше заедно с нея, му писа, че леля му била прикована към леглото от воднянка, имала и болно сърце, поради което лекарят се страхувал за живота й. След месец му съобщи, че Една е мъртва и че му е завещала половината си имущество, като сумата възлизала на около сто двайсет и пет хиляди долара. Той знаеше, че Марта е наследила останалите пари, което според него беше справедливо, защото повече от десет години се беше грижила за леля му, при това беше доста бедна. Не изпитваше нито злоба, нито омраза към нея, макар винаги да беше смятал, че ще бъде единственият наследник на чичо си и на леля си. Не спомена за парите пред Макс. Искаше Хейзъл да се възползва от новопридобитото богатство; да инвестира голяма част от сумата и да се откаже да ходи на работа. Беше намислила да изкара двегодишен курс на обучение, за да получи магистърска степен по психология и социология, без която беше невъзможно да кандидатства за престижно място.
Бяха се видели за последен път през юли, когато тя отново пристигна заедно с Тими, но този път двамата се настаниха в дома на Съливан, намиращ се в Клейтън, на няколко километра от Фримонт. Картър отдавна се беше примирил с мисълта, че съпругата му непрекъснато е в компанията на адвоката. Не вярваше, че двамата са любовници, и беше уверен, че щом не са се любили досега, никога няма да го сторят. Времето, което беше прекарал в затвора, по странен начин бе променило чувствата му към Хейзъл. Сега лудо обичаше съпругата си, но не я желаеше физически, сякаш временно беше забравил за съществуването на плътската любов. Убеден беше, че никога не ще успее да й се отблагодари за верността й. През лятото Хейзъл му беше казала:
— Дори ако не намалят присъдата ти, ще останеш тук само още три години.
Знаеше, че ако бе чул същите думи преди двайсет и четири месеца, щеше да изпита горчивина и да се разгневи.
Въпреки перспективата да получи сто двайсет и пет хиляди долара след легализирането на завещанието, Хейзъл не промени намерението си и обяви, че през септември започва занятия в колежа „Аделфи“.
Августовската горещина се стори още по-нетърпима на Картър. Знаеше, че Съливан отново е в Ню Йорк, в апартамента на семейство Нолтън. През последната седмица на август кученцето беше открито. Затворник, който бързал да го скрие в шкафа при влизането на надзирателя, го настъпил по лапата и животното изквичало. Настъпила суматоха. Униформеният извадил пистолета си и наредил да му предадат песа. Ала Кихол вече бил в шкафа и никой не понечил да го измъкне навън. Макс разказваше, че в помещението се възцарила гробна тишина, защото всички машини били изключени. Внезапно кучето излаяло и надзирателят го измъкнал от скривалището му.
— Беше побеснял и като нищо щеше да застреля Кихол — обясняваше Макс, — но се заклевам, че ако го беше сторил, момчетата щяха да го разкъсат. — Говореше на френски, а Скуиф надаваше ухо.
Животното било предадено в приюта за бездомни кучета в близкото градче. Макс твърдеше, че затворниците възнамерявали да пишат до редактора на местния вестник „Игъл“ с молба да намери добри хора, които да приютят Кихол. Писмото щяло да бъде подписано от всички работещи в пералнята, за да не бъде обвинен само един от тях. Те събрали помежду си и трите долара, необходими за престоя на животното в приюта.
На другата сутрин като че всички затворници вече знаеха за случилото се с Кихол. Най-странното беше, че в продължение на три месеца никой не беше разбрал за кучето, но новината за откриването му се беше разнесла мигновено. Макс каза, че хората открито негодували. По време на вечерята шепнешком изразявали възмущението си и надзирателите се видели принудени да съобщят по мегафона, че всеки, който не пази тишина, ще бъде лишен от правото да посети кинопрожекциите през двата почивни дни.
— Излиза, че си знаел за Кихол, обаче не си благоволил да ми го кажеш — заядливо произнесе Скуиф. Седеше на дървения стол и почистваше ноктите си с клечка за зъби.
— Не се засягай — дружелюбно отговори Макс. — Ако всички научеха тайната, кучето нямаше да остане тук и два дни. Някой мръсник щеше да ни издаде на куките.