— Няма нужда — каза Сонк. — Заклещили сме ги между нас.
— Точно така — изсмя се графинята. — Ако хвърля книгите, стъклата могат да улучат не тях, а теб! Това ще е трагедия!
Принцът се показа на стълбите, стиснал под мишница две книги и понесъл в другата си ръка шише с оранжева течност като онова, което Елоиз бе взела от запасите на графа в кулата. Сонк се обърна към графа, който каза тихо, но госпожица Темпъл го чу:
— Тя е без ръкавици…
— Розамунд — започна Сонк, — няма значение какво е станало — плановете ни остават в сила…
— Мога да го накарам да прави каквото си искам, нали знаете — изсмя се графинята, обърна се към принца и извика: — Един хубав валс например!
По нейно нареждане, както в тайната стаичка, принцът започна да се препъва в танцова стъпка по хлъзгавата метална площадка; по лицето му не личеше да разбира какво прави тялото му и той през цялото време крепеше в ръце крехкия си товар. Графът и Сонк едновременно пристъпиха разтревожено напред.
— Книгите, Розамунд! Ще ги изпусне! — извика Сонк.
— А може би аз просто трябва да почна да ги хвърлям, а Селесте може да се опита да ме застреля, ако успее…
— Розамунд! — извика Сонк отново, беше пребледнял.
— Страх ли те е? — засмя се тя, махна на принца да спре и той се подчини, задъхан и объркан; а после тя вдигна ръка, все едно да го накара да продължи.
— Розамунд! — извика графът. — Не си на себе си! Стъклото е до кожата ти и засяга разсъдъка ти! Остави книгите — съдържанието им е незаменимо! Ние сме съюзници.
— Но Франсис не ми вярва — отвърна тя. — И ти също, Оскар. Как така не умря, след като те застреляха? Още алхимия ли? А аз всъщност свикнах с мисълта, че…
— Графиньо, спрете! Плашите всички!
Това го каза Лидия Вандаариф, която бе направила няколко крачки към графинята и бе протегнала ръка към нея — с другата се държеше за корема. Олюля се, по брадичката й се стичаше синкава лига, но колкото и колебливи да бяха движенията й, тонът и бе едновременно нетърпелив и настойчив:
— Разваляте всичко! Искам да стана принцеса на Мекленбург, както ми обещахте!
— Лидия — каза дрезгаво графът, — трябва да си почиваш, да се грижиш за…
Младата жена не му обърна внимание, а продължи недоволно:
— Не искам да ставам стъклена жена! Не искам да раждам детето на графа! Искам да съм принцеса! Трябва да оставите книгата и да ни кажете какво да правим!
И изохка при поредния спазъм.
— Госпожице Вандаариф — прошепна Свенсон. — Дръпнете се…
В устата на Лидия се надигна още един син съсирек, по-плътен от предишния. Тя се задави и преглътна, изстена и отново захленчи към графинята, вече през сълзи, но и ядосано:
— Тях можем да ги убием, когато си искаме, но книгите са ценни! Дайте ми ги! Обещахте ми всичко — мечтите ми! Настоявам веднага да ми ги дадете!
Графинята я гледаше втренчено с подивелите си очи, но на госпожица Темпъл й се стори, че наистина обмисля молбата на Лидия — макар думите да идваха сякаш от огромно разстояние, — докато Лидия не изпуфтя нетърпеливо и не направи грешката да се опита да грабне едната книга. Със същата бързина, с която се бе справила с Крабе, графинята я дръпна далеч от ръцете й и хвърли другата право в шията й.
Лидия падна назад, плътта по шията й посиня, кръвта в гърлото и дробовете й се втвърди като кристал. Умря още преди да падне на пода, втвърдената й шия се строши и главата се отдели от раменете й чисто като от секирата на палач.
При гледката на умиращата Лидия принцът изрева от ужас, брадичката му трепереше, беше останал без думи. Дали от скръб по Лидия, или от гняв, но за първи път госпожица Темпъл видя у принца чувство отвъд простия егоизъм. Но това, което можеше да направи принца в нейните очи по-достоен за уважение, за графинята го превръщаше в опасност и преди той да направи и крачка, тя хвърли втората книга в краката му. Стъклото се строши над ботушите му и с пронизителен писък принцът се катурна назад, краката му се изметнаха, той не пусна книгите и тежко се стовари на стъпалата. Ботушите му останаха прави. Горната част на тялото му се плъзна, спря до падналия моряк и повече не помръдна.
— Розамунд… — прошепна Сонк.
— Спри — изсъска графинята и затисна устата си с ръка: може би осъзнаваше какво е направила. — Моля те…
— Ти съсипа моето Благовещение! — възкликна графът и грабна от шкафа друг сатър.