— Оскар, недей! — викна Сонк, лицето му бе бледо и изопнато. — Чакай!
— Ти разруши делото на живота ми! — изкрещя графът и тръгна напред.
— Оскар! — извика графинята. — Почакай!
Елоиз хвана госпожица Темпъл за раменете и я дръпна от пътя на графа. Огромният мъж вървеше напред с вперени в графинята очи. Госпожица Темпъл стискаше револвера, но и не помисляше да стреля — това беше последният сблъсък между враговете им и тя се чувстваше повече зрителка на тяхното самоунищожение, отколкото участница в него.
Кардинал Чан обаче не мислеше така и докато граф Д’Орканч минаваше покрай него, го блъсна с всичка сила в рамото. Графът се обърна с подивял поглед и надигна сатъра със странен, почти кисел жест.
— Как смееш! — изрева на Чан.
— Анжелик — отговори рязко Чан и заби сабята в корема на графа. Графът изстена и застина. След един сякаш безкраен миг Чан натисна пак и заби острието до половината. Краката на графа му изневериха и той падна, сабята на Чан остана да стърчи от тялото му.
Кашлицата на Чан премина в хъркане и той падна на колене до вратата. Госпожица Темпъл ахна и клекна до него — и усети сръчните пръсти на доктора да взимат револвера от ръцете й. Вдигна поглед от окаяното лице на Чан и видя как Свенсон насочва пистолета към Франсис Сонк.
— Докторе, има твърде много недовършени неща — почна Сонк. — Собствената ви страна…
Свенсон натисна спусъка и Сонк политна назад, все едно го бе ритнал кон. Докторът се изправи лице в лице с Роже Баскомб.
Протегна ръка, после размисли и се обърна към графинята в другия край на помещението. Стреля, но Роже скочи напред и бутна ръката му. Куршумът пропусна целта си и графинята с вик се втурна по стълбите.
Свенсон се бореше с Роже за пистолета, но Роже — по-млад и по-силен — го измъкна от ръцете му и го насочи към него.
— Роже! Недей! — извика госпожица Темпъл.
Той я погледна, лицето му бе разкривено от омраза и жестока ярост.
— Всичко свърши, Роже!
Знаеше, че в оръжието има само един куршум, но и че Роже е прекалено близо, за да не улучи.
— Не е свършило — изръмжа Роже Баскомб.
— Роже, господарите ти са мъртви. Къде е Каролин? Тя те изостави. Ние се носим без посока. Принцът и херцогът на Сталмере са мъртви.
— А херцогът?
— Полковник Аспиш ще го убие. Аз му заповядах. Научих контролната му фраза.
— Кое?
— Зная и твоята, Роже.
— Аз нямам фраза за контрол!
— О, Роже, ти все пак май наистина не знаеш…
Роже присви очи и пръстът му на спусъка се напрегна. Госпожица Темпъл каза бързо и ясно, гледаше го право в очите:
— Синьо, апостол, синьо, министерство, лед, изпиване.
Лицето на Роже се отпусна.
— Седни — заповяда му госпожица Темпъл. — Ще говорим, когато имаме време.
— Къде е графинята? — попита Елоиз.
— Не знам — отговори госпожица Темпъл. — Как е Чан?
Доктор Свенсон пропълзя до Кардинала.
— Елоиз, помогни ми да го преместя. Селесте… — Той посочи металните стълби и принца. — Оранжевата бутилка. Ако не е строшена, донеси ми я веднага!
— Какво има в нея?
— Не знам, но това е шанс за Кардинала. Мисля, че това е спасило Анжелик — в оранжерията по дюшека имаше оранжеви петна…
— Но всички, които срещнахме, бяха ужасени! — каза Елоиз. — Щом заплашех, че ще счупя шишето, те се разбягваха!
— Сигурно. Предполагам, че съдържанието наистина е смъртоносно — огън срещу огъня, или в този случай лед.
Госпожица Темпъл намери бутилката, сгушена под мишницата на принца. Взе я, като се мъчеше да не гледа ужасното му лице, и после погледна нагоре по стълбите. Сандъкът с книгите си беше на мястото и освен вятър откъм кабината не се чуваше нищо. Изтича обратно при Чан. Елоиз коленичи зад него, взе главата му в скута си и изтри кръвта от лицето му. Свенсон напои една кърпичка в оранжевата течност и с решителна въздишка я притисна към носа и устата на Чан. Той не реагира.
— Действа ли? — попита госпожица Темпъл.
— Не зная — отговори докторът. — Но без него е мъртъв.
— Не изглежда да действа — каза госпожица Темпъл.
— Къде е графинята? — попита Елоиз.
Госпожица Темпъл гледаше Кардинал Чан. Кърпата беше отместила очилата му и тя видя белезите, лика-прилика с кръвта, която се стичаше по врата и брадичката му. И въпреки това под цялото насилие — макар тя да не се съмняваше, че то е неразделна част от душата му — госпожица Темпъл виждаше и нежност, следа от това, което са били очите му преди, от онези устои и предели, където Чан намираше грижа, утеха и мир — ако, разбира се, го правеше. Тя не беше специалист по чуждия мир. Какво щеше да означава, ако Чан умреше? Какво щеше да означава за него, ако умреше тя? Представяше си как изчезва в някоя пушалня на опиум. Какво щеше да прави тя, лишена дори от този път към порока? Въздъхна, отиде при Роже, взе револвера от ръката му и тръгна към металните стъпала.