Графинята раздра още една дупка в провисващия балон и газът се закълби право към госпожица Темпъл. Тя се задави и посегна към капака. Погледна за последен път леденото лице на графиня ди Лакер-Сфорца, дръпна капака да го затвори и падна с вик на хлъзгавия от кръв под на кабината.
— Ще паднем в морето! — извика още докато слизаше по стълбата.
За нейна радост Чан стоеше на четири крака и кашляше. Около устните му вече нямаше червено, а синьо.
— Действа — каза Свенсон.
Госпожица Темпъл не можеше да каже нищо: в това, че Чан ще живее, тя чак сега виждаше истинската дълбочина на скръбта си, че той ще умре. Вдигна очи и видя, че докторът я гледа уморено, забелязал радостта й.
— А графинята? — попита той.
— Реже балона. Всеки момент ще паднем в морето!
— Трябва да помогнем на Чан! Елоиз ще вземе бутилката, а ти се оправи с него. — И кимна към Роже Баскомб, който търпеливо седеше на канапето.
— Какво да правя с него? — попита госпожица Темпъл.
— Каквото искаш — отвърна докторът. — Събуди го или го застреляй. Никой няма да възрази. Или го остави, но ти предлагам да избереш, скъпа. От опит знам, че е по-добре да те преследва мисълта за действията ти, отколкото за бездействието. — Отвори капака на пода и загрижено сви устни. — Нямаме време! Трябва веднага да се качим на покрива. Елоиз!
Двамата подхванаха Чан под мишниците и го качиха по стълбите.
Госпожица Темпъл се обърна към Роже. Дирижабълът се разтресе — кабината забърсваше вълните.
— Селесте! Остави го! — извика Елоиз. — Идвай веднага!
Дирижабълът се разтресе отново, а после се залюшка във водата.
— Събуди се, Роже — извика госпожица Темпъл пресипнало.
Той примига и се огледа неразбиращо.
— Потъваме в морето — каза тя.
— Селесте! — отекна викът на Свенсон отгоре.
Очите на Роже се спряха на револвера в ръката й. Тя стоеше между него и единствения изход. Той облиза устни. Корабът се люшкаше.
— Селесте — прошепна той.
— Толкова неща се случиха, Роже — започна госпожица Темпъл.
— Мисля… — Тя подсмръкна и погледна в очите му — уплашени, напрегнати, умоляващи — и усети как в нейните се надигат сълзи. — Току-що графинята ме посъветва да не съжалявам…
— Моля те, Селесте, водата…
— … но аз не съм като нея. Дори като себе си не съм, може би характерът ми се е променил, защото ме заливат съжаления за всичко — за това, което е опетнило сърцето ми, за това, че вече не съм дете… — Тя безпомощно посочи касапницата около тях. — За толкова много мъртви… за Лидия… дори за бедната Каролин…
— Каролин? — попита Роже сепнато.
— Тя е мъртва, Роже. Мъртва като теб и мен.
Гледаше го как приема тази вест и разбра, че следващите му думи не бяха изречени от жестокост или отмъщение, а просто защото сега тя олицетворяваше всичко, което бе попречило на щастието му.
— Само нея съм обичал! — каза Роже.
— Значи е хубаво, че си я открил — каза госпожица Темпъл и прехапа устни.
— Нямаш представа. Не можеш да разбереш! — каза той горчиво.
— Мисля, че разбирам…
— Как би могла? — извика той. — Не можеш да разбереш — нито мен, нито никого — заради твоята гордост — нетърпимата ти гордост…
Тя отчаяно искаше той да замълчи, но той продължаваше, емоциите му се надигаха като вълните, които се плискаха в стените на гондолата.
— Какви чудеса видях, върховете на усещанията, на възможностите! — Засмя се щастливо, макар в очите му да имаше сълзи, сълзи, които се стичаха по страните му. — Тя ми се обрече, Селесте! Без дори да знае кой съм, без да я е грижа, че ще умрем! Че всичко е прах! Че любовта ни ще доведе до това! Знаеше го още тогава!
Изведнъж я блъсна силно и тя се удари в шкафа. Той тръгна към нея, размахваше ръце и крещеше.
— Роже, моля те…
— А коя си ти, Селесте? Как така си жива — така студена, така малодушна, така лишена от чувства, никога не се предаваш?
Хвана я за раменете и я разтърси.
— Роже…
— Каролин се отдаде — даде всичко! А ти я уби! Уби мен! Уби целия свят…
Стисна я за косата и я дръпна към себе си — тя усети дъха му, — а после другата му ръка стисна гърлото й. Роже хлипаше и я душеше. Гледаха се в очите.
И тогава госпожица Темпъл натисна спусъка и Роже Баскомб я пусна и я погледна объркано. А после просто угасна като облаче дим, което се разнася, безформено тяло в черно палто — строполи се на канапето и след това бавно се плъзна на пода. Тя пусна пистолета и се разплака с глас. Вече не знаеше коя е.