— Селесте!
Беше Чан, крещеше откъм покрива. Тя примига. Усети ледено бодване в краката си и видя, че през пода се процежда вода. Отиде до металната стълба, заслепена от сълзите, и заопипва пътя си, хлипаше от мъка. Доктор Свенсон се наведе от кабината за управлението и я издърпа. Тя искаше да се свие в някой ъгъл, искаше да се удави… Той я издърпа и други ръце — на Елоиз и Чан — я измъкнаха на покрива до кръста. Какво значение имаше? Дали щяха да умрат в кабината или отгоре — така и така щяха да потънат. Защо го бе направила? Какво променяше това? Докторът я доизбута през люка и изпъшка:
— Изтеглете я де!
Вълните клатеха несигурната им платформа и пръскаха лицето на госпожица Темпъл. Тя се огледа и попита:
— Къде е графинята?
И подсмръкна.
— Нямаше я — отвърна Свенсон.
— Може би е скочила — каза Елоиз.
— Значи е мъртва — заключи Свенсон. — Водата е ледена, а роклята й е прекалено тежка и я е повлякла към дъното дори ако е оцеляла от падането…
Чан се закашля; дробовете му бяха очевидно по-чисти.
— Задължен съм ти, докторе, за оранжевия еликсир. Чувствам се достатъчно добре, за да се удавя.
— За мен е чест да съм полезен — отговори Свенсон и се усмихна изнурено.
Госпожица Темпъл потрепери. Дрехите й не бяха защита срещу вятъра и ледената вода, която се плискаше по треперещото й тяло. Не можеше да понесе това — независимо как другите се опитваха да се шегуват, тя не искаше да умре, не и след всичко това, и най-малко от всичко искаше да се удави. Знаеше, че това е ужасна смърт — бавна и печална. А тя беше достатъчно печална. Предостатъчно даже. Погледна зелените си боти и голите си крака и се запита колко ли ще е дълго. Беше изминала толкова път за толкова кратко време. Стаите й в „Бонифас“ сякаш бяха също така далеч и в пространството, и в миналото като дома й на острова. Подсмръкна. Поне отново бе в морето.
Усещаше как тялото й се вкочанява и въпреки това, когато погледна надолу, видя, че водата не се е покачила. Извъртя глава към отворения капак. Щурвалът бе залят от надигащата се вода, прогизналата рокля на Каролин Стърн се виеше под повърхността. Но защо още не бяха потънали? Обърна се към останалите и попита:
— Възможно ли е да сме на сушата? — Зъбите й тракаха.
Тримата като един проследиха погледа й към кабината и после и четиримата се заоглеждаха. Водата бе прекалено тъмна, за да се разбере колко е дълбока. Отпред се виждаше само откритото море, а назад погледът им бе препречен от плющящия спаднал балон на дирижабъла. С внезапен пристъп на енергия Кардинал Чан се изкатери по един от металните пръти и пропълзя по самия балон — при всяко негово движение от балкона изригваха струи син дим.
— Може да сме навсякъде — каза доктор Свенсон малко след като Чан се скри от погледите им. — Строго погледнато, вероятността…
И тогава чуха отгоре радостния вик на Чан:
— Земя! Слава на бога, земя!
Доктор Свенсон помогна на госпожица Темпъл да се изкатери по металните прътове, а после и на Елоиз. Помагаха си, докато лазеха по умиращия балон. От върха му, целите мокри, я видяха — мека линия бели разбиващи се вълни и по-тъмната ивица дървета зад тях.
Чан я чакаше до кръста във водата и госпожица Темпъл скочи в ръцете му. Морето беше ледено, но тя се разсмя на глас, когато водата обля лицето й. Не можеше да стигне дъното с крака, така че се оттласна от Чан, погледна брега за ориентир и се гмурна; водата загали косата й с ледени пръсти. Госпожица Темпъл заплува. Не виждаше в тъмната вода, сълзите и потта по тялото й се разтвориха в морето. Знаеше, че трябва да бърза, защото иначе студът ще я надвие и ще й стане още по-студено, когато излезе от водата, мокра на вятъра, и че от всичко това все още е възможно да загине.
Но това изобщо не я интересуваше. Тя се усмихна, за първи път от безкрайно много време сигурна точно къде се намира и къде ще бъде. Чувстваше се все едно плува към дома.