Напият пламък и мълния разтърсват дебелото стъкло и ние го следваме, скачайки, както си мисля, във въздуха. Вместо това се приземяваме твърдо, търкулваме се върху един от каменните коридори. Фарли ни следва: инерцията й я запраща право в един стреснат пазач. Преди той да успее да реагира, тя го хвърля от моста. Отвратителен пляскащ звук ни подсказва, че падането му не е било приятно.
- Не спирайте! - изръмжава Кал, докато се надига с усилие.
С гръмко трополене на крака профучаваме през сводестия мост, пресичаме от Централата на сигурността до кралския дворец Оушьн Хил. По-малък от Уайтфайър, но също толкова страховит. И също толкова познат на Кал.
В края на свързващия пасаж една врата започва да се отваря и чувам виковете на още пазачи, още офицери. Истински наказателен взвод. Но вместо да се опитва да се бие, Кал блъсва силно по вратата с пламтящи ръце. И я запоява.
Фарли се поколебава, огледала блокираната врата и свързващия пасаж зад нас. Прилича на капан, по-лошо от капан.
- Кал... - започва стресната, но той не й обръща внимание.
Вместо това ми протяга ръка. Очите му не приличат на нищо, което съм виждала някога. Чист пламък, чист огън.
- Ще те хвърля - казва той, без да си дава труд да смекчава думите си. Зад него нещо разтърсва запечатаната врата.
Нямам време да споря или дори да питам. Умът ми се върти бясно, отровен от ужас, но хващам китката му, а той стисва моята.
- Експлодирай, когато удариш - вярва, че знам какво има предвид.
Надига се със сумтене и аз се понасям във въздуха, падам към друг прозорец. Той блещука и се надявам да не е от диамантено стъкло. Частица от секундата, преди да открия истината, искрите ми правят това, което им нареждам. Заличават прозореца с пронизителен звук от блещукащо стъкло, докато падам през него върху плюшено мек, златист килим. Купчини от книги, познат мирис на стара кожа и хартия - лъхащата на плесен дворцова библиотека. Следващата, която се мята през прозореца, е Фарли. Прицелът на Кал е твърде съвършен, тя се приземява право върху мен.
- Ставай, Мер! - изсъсква, като за малко не изтръгва ръката ми от ставата, за да ме изправи на крака. Мозъкът й работи по-бързо от моя и тя стига до прозореца първа с протегнати ръце. Повтарям замаяно движенията й, вие ми се свят.
Над нас, на моста, от двата края прииждат стражи и офицери. В центъра бушува огнен ад. За момент ми се струва неподвижен; после осъзнавам. Идва към нас, скача, мята се, пада.
Пламъците на Кал угасват миг преди да уцели стената и да пропусне перваза на прозореца.
- Кал! - изпищявам, като сама едва не се хвърлям навън.
Ръката му се стрелва бързо през моята. За една спираща сърцето секунда си помислям, че ще го видя как умира. Вместо това той увисва, Фарли държи здраво другата му китка. Тя изревава, мускулите й се присвиват под ръкавите и някак успява да удържи стокилограмовия принц да не падне.
- Хвани го! - изкрегцява тя. Кокалчетата на пръстите й са побелели.
Вместо това запращам мълния в посока на небето, към моста. Към пазачите и пушките, до една насочени към тялото на Кал, изложено на показ като лесна мишена. Те се снишават, а парчета от камъка се напукват. Още една и мостът ще рухне.
Искам да рухне.
- МЕР! - изпищява Фарли.
Трябва да посегна, трябва да дръпна. Ръката му намира моята и при усилието китката ми едва не се счупва. Но го изправяме възможно най-бързо, извличаме го до перваза и назад. В обезоръжаваща тишина и стая, пълна с безобидни книги.
Дори Кал изглежда шокиран от изпитанието. За секунда остава да лежи с широко отворени очи и тежко дишане.
- Благодаря - изрича дрезгаво най-накрая.
- По-късно! - изръмжава Фарли. Повдига го, както вдигна мен. - Измъкни ни.
- Ясно.
Но вместо да се отправи към богато украсения вход на библиотеката, той спринтира през стаята към стена с книжни рафтове. Тършува в продължение на миг, оглежда за нещо. Опитва се да си спомни. После със сумтене подпира с рамо един участък от библиотеката, докато той се плъзва настрани и открива тесен, наклонен проход.
- Вътре! - изкрегцява той, като ме блъсва през прохода.
Краката ми политат по стъпалата, протрити от краката, които са стъпвали по тях стотици години. Движим се в лека спирала, накланяме се надолу през мъждива светлина, задръстена с прах. Стените са дебели, от стар камък и ако някой ни преследва, определено не мога да го чуя. Опитвам се да преценя къде сме, но вътрешният ми компас се върти твърде бързо. Не познавам това място, не знам къде отиваме. Мога само да следвам.