Атилия четеше с удивление и ужас нататък описанието на посещението в Кремсмюнстер от 1744 година. Беше описано всичко буквално и точно, така, както тя го преживя и както писа после на баща си. И елените, и сърните, и срещата с форстмайстора и неговите ловци, и връзването на хрътките и как хората му отстреляха дивеч и го подариха на случайните гости, чудесния обяд при прелата, сребърните съдове и мраморната маса под водоскока във вид на кит със златни люспи… И най-сетне, песните, които се свиреха на орган, та и в книгата на края на този раздел пишеше:
„След обяда минахме отново в стаята при прелата, където ни поднесоха десерт и кафе.“
Атилия седя известно време безмълвна с книгата в ръка на седалката си, тапицирана с кадифе в цвета на нейните коси. В книгата всичко се беше случило както преди малко в нейния живот.
— Къде, за бога, намерихте това чудо? И кой е този Пишчевич? Роднина ли ви е? — попита удивено Атилия своя спътник, връщайки му книгата с шеговита ужасеност. — Дори броят на подарените фазани съвпада. Вече не зная завчера ли съм ходила на посещение при прелата или преди сто години и сега от Кремсмюнстер или от книгата излизам?
— Направо от книгата, хубава госпожице Атилия — каза поручикът и обърна разговора. — Вероятно в Кремсмюнстер имахте много поклонници.
— Имах, но чакайте малко да се съвзема. Действително ме изненадахте… Да, и в Кремсмюнстер някакъв господин ме учуди много. Някой си Александър.
— Говорете. Сега вие мен ще учудите. Но мен трудно можете да ме учудите, госпожице Атилия… Прочее готов съм.
— Наистина ли искате?
— Слушам.
— И трябва да слушате — каза Атилия и се закиска, — та значи дойде една сутрин при мен този Александър, хубав, черен и рошав, седна в леглото ми на цветчета и говори с мен, а ме изяжда с очи. Парче по парче. Най-напред гърдите. После устата. Повали ме и си отиде. Питам се какво искаше от мен?… Следобед отново дойде, такъв прав и чернокос, с меки коси и твърдо дупе. Седна в онзи мой креват на цветчета, говори нещо, като че вода клокочи, и пак ми опердаши цицките, изгори ме и пак си отиде. Не знам какво искаше и защо идва… На сутринта пак ме търси, хубав, широк в раменете като двукрила врата. Сяда в онзи мой креват на цветчета. Цялата ме опипа, повали ме още веднъж и си отиде. Всеки ден така. Наистина не знам какво искаше той от мен. Какво мислите вие, господин поручик?
При тези думи и двамата прихнаха в смях, поручикът прегърна Атилия и каза:
— Знам какво е искал, искал е да се сватоса с вас, драга госпожице Атилия.
С тези думи поручикът взе Атилия в скута си, опердаши й цицките и Атилия му прошепна в унес на ухото:
— Стигни ме, стигни ме, ще съм бърза!
Няколко мига след любовта, блажено отпусната на люлеенето на каретата, госпожица Атилия си мислеше в прегръдките на своя мил:
— По-добър Александър от този Александър не мога да намеря.
Нямаше как да види, че ръката на нейния годеник, който я прегръща, има под ръкавицата сребърен напръстник вместо показалец.
(Ако не сте прочели заглавието „Спалнята“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, това е за вас краят на разказа.)
Хрътката използваше случая, когато Атилия не поливаше цветята с музика, да глозга крака на пианото. Така беше и тази сутрин. Атилия не свиреше. Тя плачеше и пишеше писмо на капака на пианото. От време на време животното прекъсваше мързеливата си работа, за да погледне угрижено господарката си.
Драги протомайсторе Йоване,
Както знаете, баща ми изпъди Дамаскин и неговите работници, без да им плати. Каза, че няма да плаща за недовършена къща. Като че те са виновни. А и на вас не иска вече да плаща, защото „чемширът не расте“ — както казва.