Съвестта ме гризе поради това, защото за всичко е виновен баща ми. Кой знае къде и какво е сгрешил. Затова ви пращам добавка за разходите, които сте имали, както и пари за Дамаскин и неговите работници, за да платя техния труд по палата. Само вие можете да ги намерите по строежите и да се издължите пред тях с тези пари. Аз и моят кочияш не можахме да им влезем в следите. Ако нещо остане, употребете го за зидане на църква някому, комуто църквата от чемшир расте.
Съжалявам, че всичко около моята бъдеща венчавка завърши така безславно. Но погледнете вечер: звездно небе и над него във всемира — огромна всеобхватна мисъл…
Ваша като щерка
След като писмото и парите бяха връчени, Атилия започна да разхожда хрътките на бащи си, за да си изтъркват ноктите. Беше пролет, градината, отдавна засадена по план край бащината й къща, изпускаше едни аромати сутрин, други растения (нарочно подбирани с тази цел) дъхаха на свежест по обяд в жегата, а нощните цветя откликваха с ухание на месечината и приливите. Атилия плачеше в урните за събиране на сълзи, поставени някога от горкия Шувакович покрай пътеките, времето минаваше, месеците изтичаха. Атилия реши да си пусне дълга коса. Дочака нова месечина, отряза си косата и я сложи под камък, да не я отнесат птиците в гнездото си.
Седеше и чакаше да й порасне коса. Самотна се чувстваше, годеникът й Александър беше далече на поход, майсторите Дамаскин и Йован бяха кой знае къде, баща си не разбираше и му се караше, когато заприлича на покойната й майка, а той приличаше на умрялата си жена Мария особено много в неделя и в празник…
Една сутрин Ягода дойде развълнуван и донесе важна новина на господаря си:
— Чемширът потръгна! Чемширът отново расте!
Точно така беше: зеленият храм на протомайстора Йован се издигаше отново към небето бавно, но сигурно.
— Това значи, че и другият храм от камък край Тиса също расте — заключи Николич и заедно с дъщеря си препусна право в имението си на Ада.
Но там го очакваше разочарование. Започнатият и недовършен строеж беше в повече от окаяно състояние. Камъните бяха разтръгнати чак до основите, в храстите, пущинака и бурените едва се виждаше къде е бил някога градежът.
Побеснял, Николич понечи да ритне хрътката, която се въртеше около тях, но се сети, че тя хапе, преди кракът му да я достигне, и навреме се въздържа. Седна в каляската и се върна вкъщи.
Атилия не тръгна с него. Седеше на брега на реката и полугласно пееше:
Привечер влезе в недовършения палат. В преддверието под колоните от гледжосани тухли беше направена голяма карта на целия този дял земя покрай Тиса. В ярки цветове от печена пръст беше показана околността — и Ада, и палатът на Тиса, и горите, бреговете и градовете в далечините. Долу бяха дадени размерите на картата с разделите в мили. А в горния край беше нарисувана голяма топка на земното кълбо, прободено със стрели, които показваха посоките на света.
В хола с открита камина на единия прозорец намери ключовете от стаите. А малко по-нататък — и големия дюлгерски пергел от дърво на Дамаскин.
— Я, забравил е нещо!
Беше все пак някаква заръка от него и това я зарадва.
Спалнята не беше заключена и Атилия влезе. От Дамаскиновите чертежи знаеше, че спалнята е център на палата. Но не очакваше да е толкова голяма, кръгла, с разкошна кръгла постеля в средата. Хвърли се плачешком на кревата.
Мръкваше се, реши да пренощува в палата, въведе хрътката и нареди да й донесат вечерята в леглото. Яде сладко, както сладко се яде винаги след плач, и разглеждаше чудната стая над себе си. Косата й пукаше непрестанно, през мислите й протичаха безсмислени откъслеци от отдавнашни разговори, размътвайки ги. Край нея властваха две тишини, едната — малка в палата и другата — безгранична навън в нощта, от която се плашеше и хрътката в стаята… Погледна през прозорците, три на брой. Единият от тях гледаше към Тиса, която не се виждаше в нощта, и през него нахлуваха свежест и мирис на вода. От Тиса влезе и някакъв вик, който я уплаши, и Атилия реши да се заключи. Но ключът се обръщаше в бравата, а тя не искаше и не искаше да го поеме. Ако нямаше безгранично доверие в умението на Дамаскин, Атилия щеше да помисли, че бравата е повредена. Продължаваше да превърта ключа и да брои. Чак при трийсетото превъртане на ключа бравата скръцна и заключи вратата. Атилия се уплаши още повече от това. Не знаеше дали ще може да отключи стаята, и с ужас помисли, че може да остане пленена в палата. Но при отключването, на трийсетото превъртане, вратата леко се отвори. Уморена от плач и страх, като гледаше през прозореца към Тиса, Атилия заспа.