На сутринта я събуди слънцето. Дамаскин така бе обърнал стаята, че всяка сутрин слънцето да буди Атилия. Край нея се простираше непозната, кръгла като начертана с пергел спалня. Атилия си спомни за пергела, който намери, и си помисли:
— Ако забода пергела в средата на стаята, което ще рече в средата на палата и на този креват, в чиято среда лежа…
И тогава Атилия извика, сякаш усети Дамаскиновия пергел точно между краката си.
„Ама че е безобразен Дамаскин!“, помисли неволно. Като се поокопити, всъщност подтикната по някакъв начин, Атилия продължи изследването. Спря да погледне през прозореца, пълен със слънце, и остана там без дъх. В градината пред прозореца стоеше мургавата женска фигура със зелена коса. Каменната девойка гледаше със стъклените си очи Атилия и я викаше при себе си с показалеца на лявата ръка. Дясна ръка нямаше.
„Това е статуята, която е изкопал Дамаскин“, разбра Атилия и веднага заключи, че торсът е върнат в имението тайно от баща й като заръка от Дамаскин.
„Ако приема спалнята като изрисуван с пергел кръг, мога да тръгна от центъра на стаята по права линия през този прозорец на изток, където ме вика статуята. Ако продължа колкото трябва да вървя, за да се случи нещо, може би ще открия какво ми поръчва по-нататък Дамаскин. Но колко трябва да вървя?“
Атилия искаше да излезе в градината, но отново се изпречи бравата. Трийсет пъти трябваше да обърне ключа като вечерта, за да се отключи вратата. Тогава й стана ясно. Това число в действителност беше следващото изречение от Дамаскиновото писмо без думи.
Тя излезе в преддверието и отиде при картата на земите край Тиса. Забоде пергела на Дамаскин в Тиса при Ада, където беше палатът, и направи кръг от 30 мили с рамото му, като използва указанието за милите в основата на картата. После от центъра изтегли права линия точно на изток. Кръгът и рамото се пресякоха на града, който се нарича Темишвар. Атилия подскочи весело и викна на Ягода:
— Впрягай, Ягода, тръгваме на път! В Темишвар!
В този град я упътиха към новоиздигнатия храм „Въведение“. Тя го позна веднага по чертежа, който навремето Йован Стълпник поднесе на баща й. Храмът беше съвсем същият като онзи чемширов храм, само че тук бе довършен от камък и мрамор, със седемте му прозореца. Без съмнение това беше църквата на протомайстора Йован, посветена на Въведението на Пресвета Богородица в Храма.
Атилия влезе.
— Влезте, влезте, госпожице Атилия, отдавна ви чакаме — каза свещеникът и я настани на един стол близо до олтара.
Над него Атилия съгледа добре изваян герб на Николич от Рудна — своя герб:
Свещеникът й поднесе едно удостоверение с печат и мъничка кожена кутийка. Удостоверението беше документ от църквата „Въведение“. Издадено бе на Атилия като собственик. В кутийката имаше две халки.
— Подарък от строителя Йован за вас и вашия годеник — обясни свещеникът.
От вътрешната страна двата пръстена имаха гравирана по една буква А.
— От кой Йован? — попита Атилия. — Те са двама!
— Ами и пръстените са два — отвърна попът и се засмя.
(Ако не сте прочели заглавието „Трапезарията“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, тук е за вас краят на разказа.)
Шапка от рибя кожа
Любовен разказ
I
В ранния припек освободеният от царска служба Аркадий нахлупи шапката си от рибя кожа и се нахвърли на закуската — черно вино и маслини. Загледа се в котките, които ловяха пеперуди в сянката на едно дърво, и в стареца, който седеше пред него — как будеше сетивата си с пипер и оцет и как огромният му член личеше и под плаща му като навита на пясъка змия. Как му беше обаче името на стареца, Аркадий никак не можеше да се сети.
„Имената на хората са като бълхи“, помисли си Аркадий, изплю костилката от маслина и продължи да се учи на четмо от стареца.
„Inter os et offam multa accidere possunt“ — четеше Аркадий надписа на един глинен светилник. На него беше изобразена жена с мъж под себе си. Беше вдигнала краката му на раменете си и завряла лице в корема му. За да разбере какво пише, Аркадий веднага преведе надписа на гръцки: