„Много неща могат да се случат между устата и залъка…“
Младежът знаеше от по-рано да чете на гръцки, но сега се учеше да чете на латински. Носеше наметало, тънко, като че подплатено с вода от Найсус, беше млад, зад себе си имаше всичко на всичко малко повече от година сънища, двама любовници и само една любовница, лесно учеше и най-напред се научи да пише, а едва после да чете. В началото прерисуваше буквите, без нищо да разбира, но сега вече можеше и да срича. И това му стана страст. Четеше, където и каквото му попаднеше за четене. Започна със сричане на думите „Agili“, „Atimeti“, „Fortis“ или „Lucivus“ по печатите на глинените светилници, после сякаш се отблъсна в широкото море и все сричаше надписите на каменните прагове, на триножниците, храмовете, стените, на надгробните камъни, на топките и свещниците, на тоягите и пръстените; четеше какво пише над рамките на вратите, на печатите, по стените, по стълбовете, столовете и масите, в амфитеатрите, по троновете, щитовете, по умивалниците и ваните, в тепсиите, по завесите и облеклата, по стъклото на чашите, по мрамора на театралните седалки и по знамената, в чиниите, на сандъците и под броните, на жълтиците и под бюстовете, на гребените и закопчалките, в котлите, на подметките, под купите, четеше какво пише на фибулите, на ножовете, на слънчевите часовници, на вазите и коланите, по пясъка и на водата, в птичия полет, на шлемовете и в сънищата. И особено на катинарите и ключовете. Защото Аркадий имаше още една тайна страст — обичаше хубави ключове. Без значение, дали бяха от ключалката на някой сандък, от градски порти, от старо катинарче или от някой храм — той все се увърташе покрай тях, крадешком взимаше от тях отпечатъци върху восък и ловко лееше копия от метал. Това му напомняше детството, преминало край голям рудник, който имаше свои монети с надпис Aeliana Pincensia. От време на време изравяше стари, отдавна излезли от употреба ключове. Ключове вдовци, ключове без ключалки. За да ги разкраси, им лееше или ковеше нови дръжки във вид на звезди, рози или човешки лица. Най обичаше вместо дръжка да слага на ключовете си монети с образа на Филип Арабски или на някой друг, с женски фигури на опаката им страна и с надпис Abundantia или Fortuna.
Като видя Аркадиевите творения, учителят му каза един ден:
— Ако вървиш доста дълго на север, ще стигнеш граница и река, която се нарича Δανουβιος или пък Истър. Там е Виминациум и в него е царският монетен двор. Ще можеш да видиш как се изработват медни пари в техните работилници.
— Какво е това север? — попита Аркадий.
— Това е, когато слънцето на пътя ти грее едното или другото ухо.
До следобеда Аркадий не обърна особено внимание на тези думи. Учителят му каза тогава:
— Блазе на онези, които са позвани на сватбата на агнеца…
При тези думи Аркадий усети, че времето около него се разпростира с главоломна бързина и че със същата бързина той се отдалечава от самия себе си. Без да се двоуми, той излезе от Медиана, където живееше дотогава, напусна своя двор с геран, в който винаги беше есен, и своята маймуна, която умееше да хвърля зар и с която печелеше пари.
И преди тръгване не се сети да попита учителя как му е името. Взе само своите ключове на една халка. И на главата — шапката от рибя кожа, която му беше подарил старецът.
II
„Във всеки град царува различно годишно време“, помисли Аркадий, вървейки на север и хващайки слънцето с уши. Намери се на пътя, който водеше от Тесалоники към границата, и веднага започна усърдно да моли Хеката, пазителка на пътищата и кръстопътищата. Шепнеше: „В дима над огнищата се чуват птиците и се топят първите снежинки. В моите очи снегът се превръща в сълзи и когато затворя очи, през студените клепачи надалече от бузите си ясно виждам: вятърът е станал черен, стъблата му прииждат при мен като зверове на поило и стоят в една редица около мен…“ Действително виждаше по тези стъбла и на пътищата ужасни смърти, всяка от които можеше да бъде и негова, и заключи, че целият живот, колкото и щастлив да е бил, не заслужава такава страшна и такава дълга смърт на дърво. А такива смърти имаше около него като плодове. Уморен и ужасѐн, продаваше по един от ключовете си, които все повече му тежаха. Пътят се удължи.
Но тогава на Аркадий му се случи нещо приятно, което го окуражи в намерението му да стигне до монетолеярната. Видя в далечината един град, зарадва се за края на пътя, обаче му казаха, че това е Сингидунум, че се е заблудил на запад и че трябва да се върне на изток, за да стигне във Виминациум. Разочарован, Аркадий не се вслуша в тези думи. Минаха край ушите му. Като омагьосан гледаше прекрасното парче бронз, поставено на кръстопътя.