— На сала срещнах духа. Едва се спасих. Хвърли ме във водата.
— Знам — отвърна Аркадий — и аз срещнах на сала демонка, едва се измъкнах от косата й. Взе ми шапката от рибя кожа, тази, която е сега у теб.
И двамата се разсмяха. Тогава тя му каза:
— Твърде слаб беше духът!
А той отвърна:
— Твърде силна беше за жена.
— Само онзи, който иска да види демон, може да го види — заключи тя и му върна шапката. Като си тръгваше, добави:
— От къде на къде носиш шапка от рибя кожа? Знаеш ли какво означава рибата?
— Не.
Тя се засмя и нейната омайна усмивка й проби бузата. В същия миг усмивката й се повтори на Аркадиевото лице като в огледало и той усети как тази усмивка му разперва ушите.
— Ако ходиш тези дни на пазар, купи първото, което ти предложат. Останалото е моя грижа.
Така каза момичето и си отиде.
На сутринта Аркадий закуси вино и маслини и реши да не бърза за Виминациум. Много път му се събра. Искаше да си остане, където е, да си почине на голямата река. Шепнеше: „От немите паници ще ядем месечината и младите градини, които пълнят босите сенки с вишни и листа…“
IV
Беше пролет и ливадите миришеха на утрешна заран, после дойде лято и нивите замирисаха на вчерашен ден. Аркадий отиде на пазара да купи дарданско сирене. Преди да намери това, което търсеше, един продавач му предложи вещ, която Аркадий никога по-рано не беше виждал. Беше странна фигура на младеж, изкусно издялана от дърво и оцветена.
— Какво е това? — попита той продавача.
— Това е нещо като ключ.
— Дървен ключ? — удиви се Аркадий и загледа фигурката. Вместо дръжки имаше разтворени ръце, а кръстосаните стъпала служеха като „перо“, като онази част от ключа, която влиза в бравата. Ключът имаше четири отвора, по един във всяка ръка, един общ в кръстосаните стъпала и един между ребрата.
— Кой е това? — продължи да пита Аркадий.
— Син на Юпитер. А майка му е еврейка.
— От каква брава е този ключ?
— Бравата тепърва трябва да се намери. Казват, че става на всички брави, но аз не съм опитвал.
Аркадий се засмя и купи ключа.
„Още един ключ вдовец“, помисли и си продължи пътя с дървения ключ под мишница. Но скоро забеляза, че не върви сам. Някой ходеше след него, стъпвайки във всяка негова стъпка. Той се огледа и видя момиче с черна коса, сплетена на главата й като своеобразен храм. На ушите си имаше обици във вид на два сребърни паяка. Носеше в ръце кафез за птици. Кафезът беше празен, а телчетата му звънтяха като лира. Вървеше усмихвайки се и нейните усмивки се повтаряха на лицата на минувачите, като да й бяха деца… Сякаш оплождаше лица по пътя си.
— Какво искаш? — попита я и му се стори позната миризмата на нейната пот.
— Нищо.
— Защо вървиш след мен?
— Не вървя след теб. Аз принадлежа на дървения ключ. Като си купил него, си ме купил и мен. Аз вървя навсякъде след дървения ключ и не се отделям от него. Казвам се Микаина. Не се плаши от мен. Няма да ти преча…
И момичето се засмя. Аркадий усети, че му се раздалечават ушите, и си помисли, че не е хвърлял зар, откакто остави маймунчето си в Медиана, та поведе момичето.
— Струва си понякога да хвърлям зар с теб.
В своето временно и тясно жилище, платено с последните пари, той окачи дървения ключ на стената на малкото, измазано с глина помещение, където настани и Микаина. Стаичката беше добре вкопана, в нея стомна вода три дни оставаше прясна, а мислите тук не се забравяха.
През първите три дни от общия им живот забеляза, че когато се разговаря с добро с Микаина, тя става същинска хубавица, а като обърне на кавга, тя погрознява. Окачи кафеза си над входа и тозчас започна да пее много хубаво. Бързо и леко минаваше от тихите на най-силните звуци, от най-бързите на бавните и от високите на най-ниските. Още повече го изненада, че умееше да готви като никой друг. Когато й каза това, тя отговори:
— Никой е бил Одисей… А всяка жена трябва да знае едно „свое“ ядене, което само тя умее да сготви. Освен това всяко ядене има своя песен. Например онзи сос от вино с мерудия и хайвер обича да му се пее песента за рибата. С тази песен става по-добър.
И го научи да пее песента за рибата. Понякога го будеше с целувки и го научи, че всеки човек има своя нощ.
— Това значи, че и мъжете, а не само жените имат своя нощ през месеца. Това значи също така, че не всички нощи принадлежат на теб — обясняваше му, — но ти сам трябва да улучиш коя от всичките е тъкмо твоята нощ. А после е нужно да уцелиш какво трябва да направиш с нея, как да я използваш — за любов, за омраза, за кражба, за гледане на звездите, за отмъщение и лечение на сън или за пътуване и риболов. Една нощ може да се използва по безброй начини, но както казах, само една или две нощи през месеца са твои и само един е правилният начин да ги употребиш. Тези, които сгрешат, обикновено и не забелязват това, но се разболяват по тази причина…