— Защо трябва да улучвам кои нощи са мои?
— За да се очистиш. Само в тези нощи можеш да се очистиш.
V
Като влезе една вечер, стаичката беше пълна с черна коса, разплетена и разпростряна по всички кътчета, а Микаина клечеше в тази току-що разресана коса като в шатра и правеше от шепите си раковина под дървения ключ на стената.
— Събраните ръце са онази дума, която сме забравили — каза тя, а той я позна по тази коса. Тя доближи събраните си ръце до ухото му и той чу от тях гръцки език, келтски стихове и пение като в синагога.
Като й разтвори ръцете, видя между тях морска раковина, която свири. И в това докосване той усети на жарката си кожа нейните прохладни пръсти и това го привлече.
— Cras, eras, semper eras… — шепнеше тя, карайки го да я научи как се облича мъж… Така взаимно се съблякоха и облякоха, той нея в своята мъжка одежда, а тя него в своята, женска. Тя метна краката му на раменете си и зарови глава в корема му.
— Много нещо може да се случи между устата и залъка — спомни си Аркадий и от отворите на нейните пъпки изсмука две мънички чепчета, като две зърна пясък. По това позна, че отдавна не е била обичана. Падна върху нея и Микаина усети как неговата гъба расте и диша под сърцето. Той изхвърли семе, нахранено с маслини и вино от закуската, и каза, обръщайки се по гръб:
— Вечната, мръсна душа гълта тялото.
Тя само го погледна. На корема му се белееше едра, влажна пъстърва с надути хриле, извърната по гръб.
— Какво е това душа? — попита той.
— Чувал ли си за лабиринта на Крит? Душата и тялото са лабиринт — каза му тихо, — защото и лабиринтът има тяло и душа. Тялото са стените на лабиринта, а душата — пътеките, които водят или не водят до центъра. Да влезеш, е да се родиш, да излезеш — да умреш. Когато се разрушат стените, остават само пътеките, които водят или не водят до центъра…
Лежаха под дървения ключ и мълчаха. Той лежеше на 1356 морски мили отдалечен от нея и се къпеше в мислите си край остров Патмос с един младеж, чиято коса приличаше на бяло перо.
— Ти си демонката от сала — каза й най-сетне. — Казват, че такива като теб могат да сънуват утрешния ден. Какво е това утрешен ден?
— Cras, eras, semper eras! — отвърна тя.
На въпросите за пророческите сънища и за бъдещето Микаина дълго не отговаряше. Или отговаряше загадъчно, например:
— Иди и се ослушай какво се чува от моя кафез.
Той се смееше, защото кафезът беше празен, но понякога наистина можеше да се чуе как отвътре долитат вопли, смях, смесен със звънтеж на желязо, любовни викове, вятър или шум на вода. Това все пак не му се виждаше отговор на въпроса за бъдещето, докато Микаина най-сетне не каза:
— На дъното на всеки сън, ако се вгледаш дълбоко, лежи смъртта на сънувача. Затова, щом се събудим, забравяме онова, най-дълбокото, което сме видели насън. Защото миналото и бъдещето на човека живеят само в тайните. Във всичко друго са мъртви. А бъдещето, то е за нас чужд език, който ние не разбираме. Бъдещето е огромен континент, който ние тепърва трябва да открием, може би Атлантида. Там не важат парите, които ние използваме. Не важат дори и нашите погледи. Бъдещето ни вижда нас само когато се усмихнем или заплачем. Иначе не ни познава. Но виж, това, че аз виждам бъдещето, не значи, че аз го създавам! Аз го виждам като огледало и не съм отговорна за неговите действия и бездействия. Мога да ти кажа, че бъдещето е отвратително колкото миналото, и аз, макар че се занимавам с него и непрекъснато съм в неговото общество, не съм изцяло на негова страна… Горко вам, които живеете на земята и по морето, защото дяволът слезе при вас и много се разгневи, тъй като знае, че има малко време…
— Това твоята нощ ли е? — запита Аркадий, сякаш не бе чул какво говори Микаина.
VI
На следващия ден той извади заровете и започнаха да ги хвърлят. Микаина нито веднъж не улучи предварително цифрата и загуби всички игри. За да я утеши, той й подари бронзовата халка с най-хубавия си ключ, а тя я закачи на врата си и почна да шие.