На влизане в стаичката й се вкамени. Стаята беше пълна с черна коса. Под тази коса като под шатра клечеше женска фигура с ръце, събрани във вид на раковина. На главата й имаше шапка от рибя кожа, а на стената пред нея висеше дървен ключ. Аркадий извика, разгърна косата и под нея видя своята дъщеря Флацила.
— Събраните ръце са онази дума, която сме забравили — каза му тя и се усмихна. Гледаше, без да мигне, пеперудката, която пърхаше над Аркадиевите рамене като снопче светлина.
Баща й раздели дланите. В тях имаше кълбенце червена прежда. Флацила го отмотаваше бавно под погледа на баща си и най-сетне, когато цялата прежда беше размотана, показа на Аркадий седем парички, които Микаина е криела в своето кълбенце. Онези парички, които той лееше, отпечатвайки образа на своята любов върху парите на римското царство.
Бяха шест медни и една сребърна пара. С отпечатан знак къде са излени.
Стъкленият охлюв
Предпразничен разказ
Читателят може сам да избере с кое от двете уводни заглавия ще започне този разказ и с кое от двете заключителни заглавия ще завърши четенето. От така избраните пътеки зависи какъв разказ ще получи и на кой изход ще стигне. Между другото, ако има желание, човек може да прочете този разказ повече пъти по различен начин. Останалото е работа на писателя.
Госпожица Хатчепсут
Госпожица Хатчепсут, продавачка в един магазин за дамско бельо, се събуди пак много късно и с усещането за самотност. Сънувала бе стомна с две гърла. В съня й виното се върза на възел и в раздвоени струи напълни едновременно две чаши.
Както обикновено в такива случаи, когато се почувстваше самотна, тя веднага знаеше какво трябва да направи. Първо погледна към реката. Този ден облаците не бяха успели да хвърлят мост над водата. Ветровете се вихреха срещу течението по десния бряг на Дунав и заприщваха устието на Сава. Привечер тръгна на работа. Работеше втора смяна и оставаше до късно вечер. Този ден при будката за вестници на ъгъла забеляза изискан господин в зимно палто с цвят на черен лак. Застана до него, протегна дясната си ръка с парите към продавача, а с лявата измъкна от десния джоб на господина първата вещ, която напипа там. В този момент продавачът й подаде вестника и тя напусна незабелязано мястото на кражбата. Господинът влезе в колата си с цвета на палтото му и изчезна.
Сега на госпожица Хатчепсут й оставаше по-леката част от работата. На Теразия тя извади от чантата си малко огледалце и се вдълбочи в него. Беше доволна от образа си, който видя в огледалото:
Жалко, че тази картина не може да остане тук. А кой знае, може и да остане? Впрочем поне подпис ще сложа. И целуна огледалцето, оставяйки на стъклото малко от червилото си. В подлеза на Теразия се качи на ескалатора и без да я усетят, пусна огледалото в чантата на една минувачка.
Работата беше завършена успешно и госпожица Хатчепсут си отдъхна. В магазина за дамско бельо, където работеше, влезе като преродена, като че с часове е била на масаж, в сауна или на изпотяване под уредите на някой стадион. Усещането за самота беше изчезнало както винаги след като постъпваше по този начин. Винаги същото. Едно нещо откраднеш, друго подариш. И то на различни хора. Без да избираш какво или на кого. Понякога, според случая, се налагаше да обърне реда на ходовете и първо да подари, чак тогава да открадне. Но този път всичко беше наред.
Много по-късно, чак когато се озова за миг сама в магазина, успя да погледне какво бе откраднала от джоба на господина с лакираното палто. Беше запалка. Скъпа и нова-новеничка. Още й се подаваше гаранцията от лъскавото кожено калъфче. На червената камилска кожа имаше обозначение МОЗИС III. Нещо като знак на собственика. А на капачето беше гравирано: