Госпожица Хатчепсут не успя да разгледа по-подробно плячката си, защото в магазина влезе нов купувач. Тя хвана зад гърба си с лявата си ръка дясната за лакътя и го огледа.
Беше млад мъж с дънки, със синя риза и тъмно сако, с обувки от дълговлакнеста кожа. В ръцете си носеше шлифер и малка кутийка, увита в златна хартия, с панделка отгоре. Първото, което погледна, бяха джобовете му. Съвсем подходящи бяха, малко открехнати. Тогава разгледа и онзи, комуто принадлежаха джобовете. Беше странно прошарен въпреки младостта си. Имаше пет пътя, направени в косата му напряко, от ухо до ухо. Строен, с чудни очи.
„Този е късоглед и в съня си“, помисли тя и го попита какво желае.
Той остави шлифера и кутийката на масичката до нейното кресло и каза със стеснителен, топъл глас:
— Бих искал да купя нощница. Коледен подарък за жена ми. Тя носи четвърти номер.
„Топлината на такъв глас може да се усети нощем някъде високо между две женски крачки, които отекват в пуста улица…“, помисли, а каза:
— Тези номера са горе, на рафта — и притегли стълбичката. Качвайки се, усети неговия поглед върху себе си. Тя държеше този поглед на мястото, нависоко в бедрата, и като слезе, бутна с крака на стълбичката, която незабелязано наклоняваше, златната му кутийка така че тя падна от масата в креслото. Сега кутийката беше отделена от шлифера на посетителя. Надяваше се младият мъж да не забележи липсата й и да я забрави в магазина.
Но тогава той каза нещо толкова неочаквано, че тя остави стълбичката, където си бе, и се загледа в очите му. Като през вода се вглеждаше той през няколко хиляди години право в нея. Тези очи бяха сини от времената, през които я гледаха.
— Може би моето желание ще ви се види прекалено — каза той, — но не умея да купувам дамски нощници. Бихте ли я облекли? Така бих разбрал подходяща ли е или не. Жена ми има почти същата фигура като вас…
Ако не беше кутийката в креслото, госпожица Хатчепсут лесно щеше да отклони предложението. Но сега отговори:
— Не сте единственият, който иска това. Ще я облека в кабината и после ще можете да видите. Само преди това да махна тази стълбичка.
Като знаеше, че женският поглед винаги е по-бърз от мъжкия, госпожица Хатчепсут бутна леко младия мъж със стълбичката така, че й се удаде да пусне незабелязано запалката в джоба му.
Когато се появи в нощницата номер четири, забеляза, че дъхът му спря. В късогледите му очи прочете нещо като думите: „Тази нощ е трудна. Бременна е с нов разкошен ден!“
А го чу да казва тъжно:
— Знаете ли, сега и при най-добро желание не мога да купя тази нощница. Така прекрасно ви стои, че винаги щом я облече жена ми, вечер ще мисля за вас… А не върви. Сама разбирате, нали? Във всеки случай благодаря и лека нощ…
С тези думи той излезе от магазина, загръщайки се с шлифера, а госпожица Хатчепсут силно възбудена го изпрати с поглед по улицата. После все още с нощницата, с трескави пръсти разопакова златната кутийка, като запази хубавата хартия и панделчицата за всеки случай.
Вътре имаше нещо очарователно, чието предназначение тя не можа да отгатне веднага. Разкошен стъклен охлюв, пълен със сребърен прах и запушен с розов восък с фитил в средата. Беше нещо като декоративна свещ. Госпожица Хатчепсут понечи да я запали, но се сети, че е по нощница, че стои в магазина и че вече няма запалка.
Господин Давид Зенмут, архитектът
Тъкмо този ден разведената жена на младия архитект Давид Зенмут се почувства особено самотна. Веднага се сети какво трябва да направи. Първо погледна към реката. Този ден облаците не бяха успели да хвърлят мост над водата. Ветровете се вихреха покрай десния бряг на Дунав в посока, обратна на неговото течение, и заприщваха устието на Сава. Бившата госпожа Зенмут с трескави пръсти разопакова мъничката кутийка, увита в златна хартия. Вътре имаше нещо чудесно, чието предназначение там, в магазина за кристал, където го купи предния ден, не можа веднага да отгатне. Чудесен стъклен охлюв, пълен с розов прах и запушен с розов восък с фитил в средата. Беше нещо като декоративна свещ. Подарък за бившия й мъж. За миг поиска да напише нещо като посвещение върху черупката на охлюва, но се отказа. Нямаше доверие на езика.
Знаеше, че езикът е само карта на мислите, чувствата и спомените на човека. „Като всички карти — мислеше си — езикът е стотина хиляди пъти умалена карта на онова, което се опитва да изрази. Стотина хиляди пъти стеснена картина на човешките чувства, мисли и спомени. На тази карта моретата не са солени, реките не текат, планините са равни, а снегът по тях не е студен. Вместо урагани и ветрове там е нарисувана само мъничка роза на ветровете…“