Тя прегърна и целуна арх. Давид Зенмут, като добави:
— Запали стъкления охлюв, докато донеса вечерята!
— Какво пише на нея? — подхвърли, докато шеташе около яденето.
— На кое?
— На запалката.
— Имаш предвид упътването за употреба ли? Не знам. Изхвърлих го. За какво ти е упътване за употреба на запалка?
— Ама не, питам какво пише на самата запалка!
— Не си спомням, чакай да видя…
Тогава тя го изпревари и издекламира по памет:
— „Ако ме щракнеш три пъти подред, ще ти се изпълни едно желание!“ Не пише ли това?
Арх. Давид Зенмут се изуми още веднъж тази вечер. Изобщо не можеше да се сети кога бе откраднал от продавачката на дамско бельо и запалката. А ако не беше нейна, откъде щеше да знае какво пише на нея. За нощницата трети номер знаеше, но че й е откраднал и запалката, това не можеше да си обясни.
Несъмнено нещата с подаръците бяха тръгнали наопаки. Нещо трябваше да се направи, за да не пропадне вечерта. И той подхвърли първото, което му дойде на ум:
— Аз знам как се казваш!
— Наистина ли? — отвърна продавачката на дамско бельо. — Откъде знаеш?
— Не знам откъде, но зная. Ти се казваш Хатчепсут.
— За пръв път някой ми казва това — отвърна тя и сложи стъкления охлюв върху сребърната чинийка, която беше в средата на масата.
Арх. Давид Зенмут щракна тогава запалката. Първия път тя хвърли хубав синкав пламък. И господин Зенмут запали стъкления охлюв. Светлината се разля по масата, озари стаята. Златна светлина имаше навсякъде, дори в техните усти. Това се виждаше, щом проговореха.
— Щракни още веднъж — каза тя, — три пъти трябва.
И втория път запалката се прояви добре. Но не и третия път. Засече.
— Няма значение — каза арх. Зенмут на госпожица Хатчепсут, — няма да ми се изпълни желанието.
— Ще се изпълни, и още как — каза тя и целуна своя архитект Давид Зенмут така, както никой никога не бе го целувал.
Под тази дълга целувка на пода, в сянката на масата, лежеше захвърлено упътването за ползване на запалката:
„ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! Да се държи далече от огън. Това не е запалка. Това е оръжие със специално предназначение. Динамитният пълнеж в него се активизира след третото поредно щракване на изделието.“
За автора на таза книга
Автобиография
Аз съм писател от вече двеста години. В далечната 1766 година един Павич е публикувал в Буда своя стихосбирка и оттогава се смятаме за писателска фамилия.
Роден съм през 1929 година на брега на една от четирите райски реки в 8 и 30 сутринта под знака на Везни (втори знак — Скорпион). Змия според хороскопа на ацтеките.
За първи път ме бомбардираха, когато бях на 12 години. За втори път — когато бях на 15 години. Между тези две бомбардировки се влюбих — също така за първи път, и под германска окупация научих принудително немски. Крадешком обаче научих и английски от един господин, който пушеше ароматен тютюн за лула. В същото време за първи път забравих френски (после го забравих още два пъти). Най-сетне, в един кучкарник, където се озовах, бягайки от англо-американските бомбардировки, един руски офицер емигрант започна да ми преподава руски от стихосбирките на Фет и Тютчев. Нямаше други руски книги. Днес мисля, че ученето на езици беше своеобразното ми претворяване в различни омагьосани животни.
Обичал съм двама Йоановци — Йоан Дамаскин и Йоан Златоуст (Хризостом).
Много повече любови съм изживял в своите книги, отколкото в своя живот. С едно изключение, което продължава още. Нощем, докато спя, ми се лепи сладко и по двете бузи.
До 1984 година бях най-нечетеният автор в своята страна, а оттам нататък — най-четеният.
Написах роман във вид на речник, друг — във формата на кръстословица, трети — във вид на воден часовник и четвърти — във вид на ръководство за гадаене по картите таро. Старал съм се колкото може по-малко да преча на тези романи. Смятам, че романът е рак. Живее от своите метастази. От ден на ден все по-малко съм автор на собствените си книги и все повече — автор на бъдещите, които може би никога няма да напиша.
За мое удивление книгите ми досега са преведени 66 пъти на различни езици. Накратко, аз нямам биография. Имам само библиография.
Френските и испанските критици отбелязаха, че съм първият писател на XXI век, макар че живях през XX век, когато трябваше да се доказва невинността, а не вината.
Най-големи разочарования в живота са ми донесли победите. Победите не могат да се изплатят.