В съседство работеше един от онези 800 дърводелци, които бяха дошли от Осат. Щом го доведе Ягода, госпожица Николич го попита кой е най-големият зидар измежду Йовановците.
— Не е ли онзи, дето работеше за Стратимирович?
— Не — гласеше отговорът, — двама са най-добрите. Единият е получил името от Йоан Дамаскин, който зидал в сърната на хората. Затова му викат Дамаскин. А другият е по името на църковния отец Йоан Стълпник, който градил стълба до небето. Дамаскин умее да вдига най-хубавите къщи, а другият е вещ в зидането на църкви.
— Доведи ми и двамата — нареди Николич. — Единият ще вдигне палат за щерка ми, а другият — църква, дето ще венчая щерка си.
Следващата сряда Ягода доведе двамата Йовановци на обяд в дома на Николич. Настаниха ги в трапезарията и им поднесоха „нахален паприкаш“ и сухи сливи, които са отлежавали в тютюн за лула. Миришеха приятно на този тютюн. А за обяда беше разпечатана бутилка манастирски вермут от Фенек. След обяда се условиха за един месец да представят на господаря Николич чертежите; по-старият Йован — за храма, по-младият, наричан Дамаскин — за палата.
— Плащам всяка година предварително, но всичко трябва да бъде направено едновременно — говореше им Николич. — Храмът без палат не върши работа, нито пък палатът без храм. И двата трябва да бъдат свършени в срок. А срокът е венчавката… Но Атилия има вече годеник. Това е поручик Александър, представителен млад господин от добро семейство, баща му е бил генерал на руска служба, но са от наше потекло. Сега служи при някакъв прелат в Горна Австрия.
Единият от строителите беше стар, уплашен човечец с къси ръце, толкова мълчалив, че устата му пукаше като рибешки мехур, когато се налагаше да проговори. Като чу, че очакват от него да вдигне църква за венчавка на младата госпожица Николич, попита колко е годишна.
— Още играе с децата на „Дай, бабо, огънче“ — успокои го господарят Николич. — Подкара петнайсетата.
Старецът се намръщи при тези думи и взе нещо да пресмята бързо с молив по дланта си. Другият, младият, и толкова не проговори. Само когато господарят Николич спомена, че църквата трябва да се вдигне до сегашната му къща, Дамаскин мръдна показалец наляво-надясно в знак на несъгласие.
— Ще зидаме на място, дето духа само един вятър — обясни Дамаскиновото движение другарят му, старият протомайстор Йован.
Дамаскин беше хубав и леворък, с яки прасци и твърда черна брада, стегната в опашка със златна шнола. Около ставите на ръцете си носеше вързана бяла кърпа, както сабляджиите. Като нападат със сабя и нож, кърпите трептят и заслепяват противника, който поради тях не знае къде точно са оръжията на нападателя и от коя страна трябва да се пази. Но младият Дамаскин не носеше нито сабя, нито нож. Беше ги оставил в преддверието, оглеждайки се подозрително. Почти през цялото време мълча, макар да не преставаше да прави нещо с ръце. По време на обяда от кора хляб и пръчица за разпалване на лула направи корабче и го подари на младата домакиня, щом тя влезе в стаята след обяда.
За изненада на баща си и за смущение на гостите Атилия по този случай бе изрисувала очи и клепки на гърдите си. Те гледаха в гостите през воала, всяко на своя страна, малко кривогледи, но омайни, с блестящи зелени зеници. В общото объркване Дамаскин проговори за пръв път, подавайки корабчето на Атилия:
— Това е за вас, хубава госпожице — й каза, на което тя отвърна:
— За да разбереш дали някоя жена е хубава, почакай да я видиш, като отвори уста, като се засмее или проговори. Никак не можеш да разбереш хубава ли е или не, докато не почне да яде пред теб. Затова аз не обичам да ме гледат, като ям. И кучето ми не обича това…
После взе корабчето, отиде при масичката за лули, избра една с дълъг чибук, вече напълнена, и я подаде на Дамаскин.
— Тютюнът е отлежал в сухи сливи и е взел малко от аромата им — каза.
Дамаскин протегна ръка за лулата, но Атилия не я пущаше. Обърна се полека и на дългия чибук го отмъкна в стаята за музициране.
Намериха се в просторна стая с отворени прозорци. Щом влязоха, огромна хрътка се нахвърли на Дамаскин, но за щастие беше вързана за един кожен фотьойл, доста изгризан. Атилия, която вече беше зад пианото, удари един акорд. Тогава кучето се умири, скимтейки, и се сви в своя фотьойл. Пианото стоеше насред стаята като огромен лакиран файтон с два фенера. Беше с оглозгани крака и големи черни клавиши. Малките бели клавиши бяха изработени от слонова кост. Атилия започна да свири. От тази свирня всичко в стаята затътна, развълнува се, сякаш се озова в някаква непостижима висота, а после пропадна и бурно се срина на земята. Дамаскин запляска, кучето отново заскимтя, а Атилия рязко прекъсна: