— Мислите, че свиря ли? — обърна се насмешливо към Дамаскин. — Няма такова нещо! С тези звуци аз поливам цветята в градината под прозорците. Така растат по-добре… Има песни, които цветята обичат. Както има песни, които ние обичаме. Но има и други, редки и скъпоценни песни, които умеят да обичат нас. Някои от тези песни не сме чували никога и никога не ще ги чуем, защото по света много повече са песните, които умеят да ни обичат, от онези песни, които ние обичаме. Същото се отнася и за книгите, картините, или къщите. Наистина, какво да кажем за къщите? Просто някои къщи имат дарбата да ни обичат, а някои — не. Всъщност къщите са постоянна преписка между зидарите и онези, които живеят в тях. Къщите на хората са нещо като големи, хубави или лоши писма. Пребиваването в тях може да прилича на делова преписка, на преписка, пълна с омраза между двама неприятели, преписка между господар и слуга, между затворник и тъмничар, но това може да бъде и любовна преписка… Защото къщите също като нас имат пол. Някои къщи са от женски, а други — от мъжки пол. Там е работата. Тъй че искам да ми вдигнеш къща, която прилича на любовно писмо. Знам, не всекиму е дадено да запали огън. На някои въобще не им се удава това. Но ти можеш. Знам, че можеш.
— Откъде знаете, уважаема госпожице? — попита Дамаскин и наниза пръстенче дим с аромат на сухи сливи на муцуната на хрътката, която кихна.
— Откъде знам ли? Ами чуй, господине мой! Като бях на седем години, за пръв път ми се явиха мисли. Мисли здрави и същински като въжета. Дълги до Солун и така стегнати, че ми държаха ушите прилепнали от двете страни на главата. И над тях също така силни мечти и чувства или нещо подобно. Толкова много бяха, че трябваше да забравям. Забравях всеки ден не на пудове и килограми, а на тонове. Тогава разбрах, че мога да раждам деца и че ще ги раждам. И веднага започнах да упражнявам тази работа. Същия ден прочее, в един четвъртък следобед, раждам в мислите си и без отлагане момче на три години и почнах да го отглеждам и да го обичам. Любовта е нещо, което се учи и упражнява. Също така любовта е нещо, което трябва да се открадне. Ако всеки ден не откраднеш от самия себе си малко сила и време за любов, това не е любов. Кърмя го аз в сънищата си и забелязвам, че на лакътя има белег във формата на затворено око. Мия му косата с вино, целувам го във въображението си по ухото, да изпука, да запомни, играя с него на „Дай, бабо, огънче“, показвам как се гледа на моя компас, и тичаме заедно на обратно край някаква хубава вода или градим къща от пясък на Тиса… Той расте по-бързо от мен и пред очите ми става по-възрастен от мен. В мислите си го пращам да учи, първо в Карловац, в сръбско-латинското училище, а после — във Виена във военноинженерно училище, да стане умел в строенето и да гради най-хубавите къщи… Оттогава не съм го виждала, а много го обичах. И си представям точно какъв е той днес някъде по света, и жадувам за него. За моето дете…
— Хубава приказка е това, госпожице Атилия, но къде е тук отговорът на моя въпрос, къде е тук вашата къща и къде съм аз? Може ли да ви вдигне палат вашето измислено някогашно момче?
— Може — отвърна Атилия, като остави пианото. С ловко движение запретна ръкава на Дамаскиновата риза и на лакътя му се оказа белег с формата на затворено око.
Първо разклонение
Читателят може сам да избере в какъв ред ще чете следващите две заглавия — първо „Третият храм“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие) или първо „Палатът“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие). Разбира се, читателят може да зареже тези указания и да чете, както е навикнал, този, а и всеки друг разказ.
Точно на Свети Андрей Първозвани протомайстор Йован, наричан Стълпник, поднесе на господаря Николич от Рудна чертежите на храма „Въведение“, за който се бяха уговорили да го вдигне в имението на Николич на Тиса и да се обяви на името на госпожица Атилия като собственик. Сам протомайсторът избра мястото като най-подходящо, защото тука, както обясни, духал само един вятър. Когато разгърна в трапезарията на Николич чертежите си, те заеха цялата маса. Храмът трябваше да има седем прозореца, близо до олтара бяха предвидени столове за семейство Николич с техния герб на облегалките.