— Мога. Дамаскин владее едно голямо умение. Той умее да спи. Става преди съмнало, нахранва конете си, обикаля строежа и хапва нещо. След това, облегнат на къщата, която строи, дремва няколко мига прав. Друг път след обяда пробягва своите спомени насън, клечейки в сянката на някоя стена. Трети път след вечеря се тръшва и проспива своя дял от нощта… Но да не забравя — завърши разказа си протомайсторът, — Дамаскин поръча да ви предам, че вече няма да зида при вас, и ви праща тази кутия.
Когато господарят Николич от Рудна отвори кутията, в нея лежеше един кървав показалец.
(Ако не сте прочели заглавието „Третият храм“, идете на това заглавие. Ако сте го прочели, продължете четенето и идете на второто разклонение)
Второ разклонение
Читателят може сам да избере в какъв ред ще чете следващите две заглавия — „Спалнята“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие) или първо „Трапезарията“ (ако чете от компютъра, трябва да избере с мишката това заглавие). От този избор ще зависи кое от двете заглавия ще предпоче за край на разказа.
„Всеки нов ключ е една грижа повече“, утешаваше се Атилия, като гледаше недовършените стаи в палата си край Тиса. Напразно търси Дамаскин, но не за да довърши работата, а за да докаже на самата себе си, че „нейното дете“ е в състояние да направи хубав палат. Но строителят изчезна. Дори и Ягода не можа да му влезе в дирите. Все пак Атилия обичаше да броди из строежа, да мечтае и да разглежда хубавите вещи, които Дамаскин бе определил за нея и които лежаха в безредие навсякъде. Навремени си мислеше, че Дамаскин й е оставил някъде някакво съобщение, някакво писмо, не можеше да повярва, че си е отишъл, без да й каже нито дума на раздяла. Разбира се, той имаше сериозно извинение за това, беше ранен, но я заболя, че така, още с превръзки, бе идвал веднъж в бащината й къща, а не бе пожелал да й се обади. Поразговарял малко с баща й за онзи, другия майстор Йован и това било всичко.
Един следобед, дремейки на дивана в недовършения палат, Атилия слушаше през просъница звуците около себе си. Холът беше претъпкан с различни, още ненаредени по местата им вещи, подготвени за ползване, и един слуга на Николич ги описваше. Сричаше над листа си:
— Стол, скрин, още два стола, свещник, още един свещник, стомна, сито, солница, сукно, сахан…
Тогава Атилия схвана, че всички вещи в хола започват с една и съща буква. Като че Дамаскин си е играл с нея на „Дай, бабо, огънче“. Това, разбира се, нищо не показваше, освен че Дамаскин е запомнил как баща й спомена по време на обяда, че някога тя си е играла така. Или е запомнил, че тя някога, като малка, си е играла така със „своето дете“. И това я сепна. Имаше заръка тук, но някак учудваща, защото никаква дума не можеше да се състави, като се вървеше от едно на друго „с“.
Тогава на Атилия й хрумна нещо. От едно чекмедже извади ключа за трапезарията и изтича в нея. Трапезарията я изуми. Стените бяха гола тухла, но таванът беше завършен и измазан, целият блестеше в гипс и позлата. Представляваше синьо небе със слънце, месечина и звезди. Най-необикновено изглеждаше слънцето. Беше във формата на златен часовник, който за жалост не работеше, беше спрял на 10 без 10. Още нещо странно имаше на небето: там блестяха само четири звезди. Най-долната се намираше над прозореца, в който като в стъклен затвор лежеше корабче, съвсем като това, което Дамаскин й беше направил от хлебна кора и пръчицата за лула в онзи първи ден в къщата на баща й.
„Като че става дума за някакво плаване — помисли Атилия, — като че Дамаскин иска да ме прати на път! Като че трябва да се оправям по звездите, за да не се заблудя. Но това не може да е всичко…“
И тя загледа внимателно вещите, наредени покрай стените. На пръв поглед и тук бяха наблъскани без никакъв ред. За миг спря и си отдъхна, като видя, че предметите в трапезарията не започват с еднаква буква като онези в хола. Можеше да се опита нещо. Почна да срича първите букви на мебелите вдясно от входа на ляво, но нищо не излезе. Тогава почна от ляво на дясно и сърцето й заигра от щастие, когато се появи заръка. Звучеше съвсем невероятно и неразбираемо, но я имаше. Началните букви на вещите можеха да се наредят в три думи:
„Аршин сто мили“, заръчваха предметите, наредени по дължината на трапезарията в палата на Николич, и изречението свършваше в един от прозорците с хаван в него. Без съмнение в къщата имаше заръка от Дамаскин. Само трябваше внимателно да я прочете.