— Ягода! — извика радостно Атилия и нареди на кочияша да измери какво е разстоянието от първата до втората звезда на тавана на трапезарията.
Той се изненада, но я послуша.
— Аршин и половина — каза от стълбата.
— Кой град е на сто и петдесет мили оттук? — попита Атилия развълнувано.
— Ами Будим, уважаема госпожице, кой друг?
— Мери по-нататък! — викна му Атилия.
Разстоянието между втората и третата звезда на тавана на трапезарията беше малко по-късо, отколкото между първите две — правеше аршин и трийсет, значи трябваше да се върви от Пеща още 130 мили. По небесната карта на Дамаскин сега Атилия можеше да се движи без компас с помощта на звездите. Тази втора отсечка на пътя я водеше почти право на запад. Звездите на небето на трапезарията показваха точно това.
Разстоянието между третата и четвъртата звезда едва имаше малко повече от аршин, а това, ако сметките на Атилия бяха точни, правеше още около сто мили. И звездата отново я водеше право на запад. Само четвъртата звезда не беше нарисувана като останалите. Беше отбелязана на небето във вид на златен кръст.
— Впрягай! — викна Атилия на Ягода, като се закикоти, мислейки: „Да не ме праща в манастир Дамаскин?“
Още на другия ден тя поиска разрешение от баща си да тръгне на път. Той й даде лакираната карета с позлата, Ягода за кочияш, хрътки и своите въоръжени ловци да я придружават на коне. Облече хората в официални униформи, а един бързоходец на бърз кон прати на един ден езда преди тях да им намери място за отсядане в Пеша. Атилия сложи до себе си в каретата своята хрътка от стаята за музика и потеглиха още на следващия ден рано сутринта.
Пренощува в Пеща, после в Будим изяде някакъв сладкиш в една сладкарница до църквата „Свети Стефан“, а на Ягода нареди да разпита какво се намира на сто и трийсет мили на запад от Пеща.
— Че какво да се намира? — отвърна учуден сладкарят. — Всеки знае. Там е Виена.
— Карай тогава за Виена!
Така младата госпожица Атилия продължи за Виена, загрижена какво ще бъде след Виена, а Ягода, загрижен за квартирата й, за хората си, за конете и кучетата. Във Виена Атилия нареди според упътването от Дамаскиновата трапезария да се продължи право на запад. В Санкт Пьолтен се спряха пред магазин, пълен с блестящи цигулки. Над входа пишеше със златни букви:
Сега за пътя разпитваше лично Атилия.
— Като се тръгне от тук към Линц, има ли някакъв голям манастир? — попита тя стария продавач на цигулки.
— Има, как да няма — отвърна той. — Там е, гнедигес фройлайн, Кремсмюнстер!
Пет дни по-късно Атилия седеше в един ресторант в град Кремсмюнстер и пишеше писмо на баща си. Искаше поне малко от малко да му даде представа за незабравимите преживявания, които имаше в този град през изтеклите три дни.
Мили татко,
Град Кремсмюнстер лежи в низината, на равно, край малката река Кремс. Въпреки че не е голям, има много хубави зидани къщи. От едната страна над града се издига планина, в която има един голям манастир, накитен с много чудесни украси. В него живеят калугери от католическата вяра, наречени бенедиктинци, чийто старейшина се нарича прелат (което отговаря на поста архимандрит). Градът спада към този манастир. Не го бяхме наближили и на две мили, когато се зададе, а после и пристигна при нас пратеник на прелата — форстмайсторът (което ще рече старейшина на ловците). Под негово управление беше цялата околна земя и гората на този град, и манастирът, а управляваше и тамошната зоологическа градина, рибарника и риболова. Той яздеше напред, а след него — четирима ловци с пушки, хубаво и богато облечени. Като дойде при нас, запита за старейшината и понеже Ягода яздеше пред нас в своята официална униформа, отговори, че е той. Тогава пратеникът свали от главата си зелената си кадифена шапка с бяло снопче пера, предаде поздрав от прелата с молба да не убиваме животни и птици. След тази молба Ягода веднага нареди никой да не посмее да стреля или да лови зайци с хрътките и каза на форстмайстора, че той лично отговаря за манастирското имущество и че няма да има никакви щети.
На нашите ловци, които водеха ловни хрътки, той нареди веднага да си вържат кучетата. И аз наредих на слугата да върже моето, защото наистина, ако не ги бяха вързали, можеше да има много щети, тъй като никога дотогава не бяхме виждали толкова зайци и най-разнообразни птици, нито толкова стада елени и сърни.