Форстмайсторът, като видя колко сме предохранителни, нареди на своите ловци да убият два фазана и да ги донесат. Това не ги затрудни никак, защото по земята наоколо и по дърветата имаше премного. Веднага след заповедта ловците донесоха два фазана, а майсторът ги предаде на нашия кочияш като подарък и щом измина половин миля с нас, се сбогува с Ягода и се понесе към града със своите хора, а ние след него и като стигнахме в града, се разотидохме по определените за нощуване места.
Същата вечер прелатът изпрати при нас двама калугери да поканят от негово име мен и всички нас на другия ден на обяд. Съгласно тази покана на другия ден дойдохме в манастира около единайсет часа.
Прелатът ни посрещна много добре в преддверието, въведе ни в своя дворец и ни покани да седнем. Поднесоха кафе и ракия. Кой каквото искаше, с това се черпеше. Прелатът разговаряше с нас за различни неща, за войната и за земята, от която сме дошли, и така прекарахме времето до обяда.
Като влязохме в залата, ястията бяха вече на масата. Съдовете бяха сребърни, масата — мраморна, дълга около два и половина и широка около два аршина. Преливаше в живи бои в червено, зелено, синьо, бяло и жълто. Тясната гладка страна на плота, широка една педя, беше позлатена. В средата на масата имаше голяма плитка чиния, почти аршин широка. В средата на чинията беше поставена тръбичка, която влизаше в средата на една колона под масата, а на тази тръбичка беше прикрепен кит, излят от сребро. Той представляваше онзи кит, който изхвърлил от утробата си Йон. Самият този кит без чинията, както ни казаха, тежал двайсет фунта. Люспите по него изглеждаха като златни, сложени измежду другите, сребърните. От вътрешната страна на обръча бяха запоени две тънки колела, едното — сребърно, другото — позлатено, а на тях имаше сини кристални чаши с позлата, пълни с пиво. По-късно сипаха и вино в тях.
Едва седнахме на масата, и прелатът раздвижи с ръка онази чиния и изведнъж от ноздрите на кита бликнаха две струи. Бяха тънки като гъше перо, високи около два аршина, а от зъбите му също така тръгнаха струи (от ушите му течаха два реда струи, тънки като конец).
Целият таван на залата бе украсен с рисунки и злато. Картините изобразяваха разни неща от историята. Стените бяха издялани от каменни квадрати, а в единия ъгъл, дето беше масата с храната, стоеше мраморно корито, над което в стената имаше тръба с медна позлата с кран. През този кран течеше студена вода и оттук я наливаха в чашите и ги слагаха на масата. В коритцето се миеха чашите, а водата изтичаше долу. Завесите на вратите и прозорците бяха прескъпи, със златни ресни, пискюлчета и гайтани. По време на обяда църковни органи свиреха разни песни. Подът беше от орехови дъски с инкрустации от различно дърво.
След обяда минахме отново в стаята при прелата, където ни поднесоха десерт и кафе.
На сутринта след това посещение прелатът ми даде придружител до Виена, а ако потрябва, и за нататък.
— Това е един поручик, доверен мой човек — добави, — вие го познавате вече, вчера беше на обяда с нас.
Така, татко мой, завърши това по най-хубавия начин и утре се връща дъщеря ти
Така Атилия тръгна обратно, заслепена от разкошното посещение при прелата. Поручикът наистина я придружаваше на хубав вран кон и в Санкт Пьолтен я почерпи лимонада в една гостилница. Привечер Атилия повика поручика, който цял ден бе яздил до каретата, да влезе. Без да забавя галопа на своя кон, той хвърли юздите на кочияша Ягода, изу крака от зенгиите, полегна по животното и се спусна на стъпенката на каретата, като остави коня в бяг.
Хрътката заръмжа, а после започна да се умилква. Поручикът се облегна на седалката и извади една книга от маншета на ръкава си.
— Какво е това, господин поручик? — попита със смях Атилия.
— Нещо, което сигурно ще искате да прочетете и което, вярвам, ще ви изненада.
— Трудно е да ме изненада нещо, господин поручик.
— Четете тогава.
Ръката на поручика в черна ръкавица със златна халкичка във вид на пръстен подаде книгата на Атилия. На корицата пишеше:
Атилия разгърна книгата, а поручикът й показа от кое място да започне. И тя четеше с все по-голямо учудване. В книгата дословно пишеше:
„… град Кремсмюнстер лежи в низината, на равно, край малката река Кремс. Въпреки че не е голям, има много хубави зидани къщи. От едната страна над града се издига планина, в която има един голям манастир, накитен с много чудесни украси. В него живеят калугери от католическата вяра, наречени бенедиктинци, чийто старейшина се нарича прелат (което отговаря на поста архимандрит). Градът спада към този манастир. Не го бяхме наближили и на две мили, когато се зададе, а после и пристигна при нас пратеник на прелата — форстмайсторът (което ще рече старейшина на ловците). Под негово управление беше цялата околна земя и гората на този град, и манастирът, а управляваше и тамошната зоологическа градина, рибарника и риболова. Той яздеше напред, а след него — четирима ловци с пушки, хубаво и богато облечени…“