— Съжалявам. Неприятна работа. За първото, ако забременея, сега сме двайсет и първи век. Силна съм и съм здрава. За второто, не съм суетна и не съм глупава. Освен това нямам нужда от брак.
— Но аз имам. С теб.
Тя се задави с чая си.
— Моля?
— Глупаво е. Грешка е. И двамата ще съжаляваме.
Беше му достатъчно да я погледне, само да я погледне, за да разбере, че не му пука.
— Искам да се вречем един на друг. За ден, седмица, петдесет години или ако живееш до сто и четири.
— Сериозно ли говориш? Молиш ме да се омъжа за теб?
— Нали точно това казах! — Той се претърколи от леглото, отиде при нея. — Сипи ми от проклетия чай.
— Но аз се разтреперих от думите ти.
Той ѝ отправи потъмнял от гняв поглед.
— Не ги обичах. Бях се привързал към тях, и към двете, и им се бях врекъл. Спазвах клетвата си без любов, защото мислех, че тя не е необходима. Или възможна. Обичам те и с удоволствие ще произнеса клетвата пред олтара.
— Бих могла да кажа „не“.
— Няма да го направиш. — Той остави шумно чая на масата. Затвори очи за миг. Отвори ги и в тях тя видя сърцето му. — Недей. Не казвай „не“. Направи ми този единствен подарък.
Тя обхвана лицето му с длани.
— Знаеш, че аз нямам нужда от това, за да остана с теб, да те обичам, да приема, че ще продължиш да живееш и след мен.
— Да. И аз нямам нужда от това, за да остана с теб или да те обичам. Но го искам, защото ще бъда с теб и ще те обичам. Искам го, защото след три века и половина ти си единствената жена, която съм обичал.
— Добре.
— Добре? Просто… добре? Това ли е отговорът ти?
— Да, добре. Съгласна съм.
Той поклати глава, склони чело към нейното.
— Каква двойка сме само!
— Влюбена.
— Влюбена — съгласи се той. — Сигурно ще искаш пръстен.
—Treweth— англосаксонският корен на „сгоден“. Означава „истина“. Пръстенът е символ на вричането. Аз ценя символите.
— Ще намеря нещо. — Той я притегли към себе си. Беше намерил нея, нали?
— Ще бъде хубаво да останем тук. — Тяло до тяло, сърце до сърце. — Но… — Тя се отдръпна неохотно. — …имам някои въпроси и първият е: къде са проклетите звезди?
— Увериха ни, че са на безопасно място. Ще ти разкажа всичко. Трябва да се облечем, да намерим останалите.
— Страхотно. Къде са ми дрехите?
— Нямам представа.
Веждите ѝ се сбърчиха.
— Ти не ги ли взе?
— Предвид ситуацията, не се сетих да ги прибера.
— Мамка му! — Тя се огледа безпомощно из стаята, после отиде до красиво гравиран гардероб. Огледа съдържание то му.
— Виж ти!
Дойл също го огледа, усмихна се. Вътре висяха чифт бричове от телешка кожа, обикновена риза, късо кожено яке и собственият му шлифер и ботуши.
И рокля с цвят на старо злато, със сребристи дантели и ширити, и ботушки от ярешка кожа.
— Не мога да повярвам! Значи, ти вземаш готините кожени панталони, а аз получавам рокля на селска мома.
— Иначе оставаш гола.
— Дай ми време да помисля.
Тя облече роклята и се намръщи на отражението си в огледалото.
— И къде ще прибера пистолета и ножа? Къде са ми пистолетът и ножът?
— Ще ги намерим. — Дойл окачи меча си. — Изглеждаш красива в нея.
— Изглеждам все едно отивам на селски събор. — Тя придърпа безпомощно бюстието. — Много е широко. Защо трябва да си показвам гърдите?
— Ще ти обясня по-късно — ухили се той и отиде да отвори вратата, на която някой почука.
— Добро утро. О, Райли! — Аника влетя вътре. — Красива си. О, колко е хубаво! Харесва ли ти роклята ми? Не е ли прекрасна?
Тя се завъртя в кръг, полите ѝ се развяха, морскозелени и копринени.
— Сойер каза, че е като очите ми, а твоята е като твоите. И на Саша е много красива и синя. Всички са в дневната. Трябва да почакаме, докато дойдат да ни вземат. Ще се запознаем с кралицата. — Тя си пое дъх, вгледа се в лицето на Дойл. — Ти си щастлив! Виждам го! Ти си с Райли! — Тя го прегърна. — Сега трябва да намериш пръстен за нея.
— Ще имам грижата.
— Може ли да бъда шаферка на сватбата ви? — обърна се тя към Райли.
Райли прихна, вече не се чувстваше неловко в роклята си.
— Иска ли питане!
— Хайде, идвайте! Има още храна. И кафе.
— Кафе? Как се сдобихте с него?
— Саша помоли. — Аника улови Райли за ръката и я задърпа. — Трябва само да поискаме.
— Това съм го пропуснала.
Приятелите им седяха в дневната: Саша във феерична синя кадифена рокля, Бран в достолепното черно на магьосник, Сойер в кафяви панталони и дълго до бедрата кожено яке, под което се подаваше кремава риза.
— Хубава тъкан — каза той на Райли.
— От средните векове. — Тя го огледа, докато се насочваше към кафето. — В тези дрехи приличаш на Хан Соло.
— Знам.
— Съжалявам, че снощи трябваше да се променя и да ви оставя, но Дойл ми разказа всичко. Нереза е като котка с девет живота, а звездите няма да се издигнат на небето, докато не ѝ видим сметката. — Тя изгълта кафето. — Така че ни чака поклонение до камъка с меча и измъкването му оттам ала крал Артур. И най-сетне ще му се види краят.