1.
Човек, който не може да умре, не се бои от нищо. Безсмъртен, който през по-голямата част от живота си е бил войник, не се плаши от схватки с богини. Боецът, макар и самотник по природа, изпълнява дълга си и е предан на онези, които се бият редом с него.
Мъжът, боецът, самотникът, който бе видял как унищожават по-малкия му брат с черна магия, преобърнала и собствения му живот, който се бореше с лудостта и алчността на една богиня, познаваше разликата между мрака и светлината.
Прехвърлянето му на ново място от неговия другар с вълшебен компас, докато още кървяха от битката, не го уплаши — въпреки че би предпочел друг начин на транспортиране.
Усещаше присъствието на своите другари през свистящия въздух, проблясващите светлини и шеметната скорост (трябваше да признае, че изпита известна тръпка от скоростта). Вълшебникът, който притежаваше повече сила, отколкото Дойл бе срещал през всичките си години живот. Жената, която бе като спойка и ги свързваше с дарбата си на ясновидка. Русалката, която бе въплъщение на чар, кураж и доброта — и истинска наслада за очите. Мъжът, който владееше преместването през пространството и времето, верен приятел, храбър воин и точен стрелец. И женската — е, в момента беше вълк, тъй като луната се бе изпълнила тъкмо когато се приготвяха да напуснат красивия остров Капри.
Вълчицата зави — нямаше друга дума за това — и в този звук той не долови страх, а същото атавистично чувство за принадлежност, което пулсираше в собствената му кръв.
Щом трябваше да се бие в екип, да остави съдбата си в чужди ръце, нямаше по-добри от тези на сегашните му другари.
После усети мириса на Ирландия — влажния въздух, зеленината — и възбудата му от скоростта изчезна. Съдбата, коварна и студена, го връщаше отново там, където бяха разбили сърцето и живота му.
Докато събираше сили да се справи с това, да се овладее, всички паднаха като камъни.
Дори той, безсмъртният, бе разтърсен от удара в земята — толкова силен, че костите му изпукаха и дъхът му секна.
— Мътните да те вземат, Сойер!
— Съжалявам. — Гласът на Сойер, идващ от лявата му страна, беше задъхан. — Навигацията не е лесна работа. Има ли пострадали? Аника?
— Нищо ми няма. — Гласът ѝ беше музика за ушите. — Но ти си ранен. Слаб си.
— Не е кой знае какво. Аника, ти кървиш!
Грейнала като слънце, тя се усмихна.
— Не е кой знае какво.
— Може би следващия път трябва да използваме парашути. — Саша простена леко.
— Ето, държа те.
Присвивайки очи заради светлината, Дойл видя как Бран се премести до Саша и я взе в прегръдките си.
— Ранена ли си?
— Не, не. — Тя поклати глава. — Драскотини и натъртвания. Но приземяването ми изкара въздуха. А мислех, че вече съм свикнала. Райли? Къде е Райли?
Дойл се претърколи, понечи да се изправи — и напипа козина. Тя изръмжа.
— Тук е. — Вдигна поглед, срещна жълтеникавокафявите ѝ очи. Доктор Райли Гуин, известна археоложка — и ликан. — Да не си посмяла да ме ухапеш! — предупреди я той. — И е добре. Както сама ни обясни, бързо се лекува, когато е във вълча форма.
Той се изправи — трябваше да признае, че макар приземяването да бе доста рязко, Сойер се бе справил добре. Кутии с оръжия, багаж, запечатани кашони със специализирана литература, карти и други необходими неща лежаха в доста спретната купчина на няколко метра от тях върху хладната влажна трева. И нещо много важно за него — зърна мотоциклета си, изправен и невредим. Доволен, Дойл подаде ръка на Сойер, помогна му да стане.
— Не беше зле.
— Да. — Сойер прокара пръсти през гъстата си коса, разбъркана от вятъра и изсветляла от слънцето. Усмихна се широко, когато Аника направи серия от странични премятания. — Поне на един човек преместването му е харесало.
— Справи се добре. — Бран отпусна ръка върху рамото на Сойер. — Това си е цял подвиг — да прехвърлиш шестима души и всичко останало през морето и небето само за няколко минути.
— Само дето този подвиг ми докара ужасно главоболие.
— И още нещо.
Бран повдигна ръката на Сойер — същата, която бе сграбчила Нереза за развятата коса, за да я премести далеч от тях.
— Ще я оправим, както и всичко друго, което има нужда от отправяне. Трябва да внесем Саша вътре. Изглежда отпаднала.
— Добре съм. — Но тя продължи да седи на земята. — Просто съм леко замаяна. Моля те, не още — каза бързо и се надигна с усилие на колене. — Нека първо се ориентирам. Райли трябва да тича — напомни тя на другарите си.
— Не се безпокой за нея. Тук няма от какво да се бои. — Бран ѝ помогна да се изправи. — Тези гори са мои — каза той на Райли. — А сега са и твои.