Вместо късото парче свещ, той извади фенерче и лъчът му заигра из пещерата.
Беше почти толкова голяма, колкото я помнеше, отбеляза той, движейки се заднешком, докато успя да се изправи в цял ръст, но едва-едва. Ето я и малката издатина, където беше държал свещ. Наведе се и потърка с пръсти втвърдената восъчна локвичка. Ето ги и изгнилите останки от стария чул, който бе откраднал от конюшните. Някога миришеше на коне и това му харесваше.
Пещерата преминаваше в малка зала, която той бе избрал за своя съкровищница, тъй като чупка в стената я скриваше от отвора.
Там все още лежаха неговите детски съкровища, подобно на артефакти. Счупената чаша, която бе играла ролята на свещен Граал — уж принадлежал на крал Артур. Една очукана пръстена купа, пълна с камъчета и мидени черупки, няколко медни монети, стар връх на стрела — стар още навремето, парчета въже, ножът, който той бе използвал за дялкане — и с който бе издълбал името си в скалата.
Прокара пръстите си по името, което момчето бе изписало с толкова усилие:
Дойл Мак Клейрич
Отдолу се бе постарал да нарисува дракон, тъй като бе решил, че той ще е неговият символ.
— Ех! — въздъхна сега и се извърна.
Лъчът от фенерчето му освети плитката вдлъбнатина в стената и миниатюрния платнен вързоп.
След толкова време?
Той отиде до него, измъкна го и го разви. Вътре лежеше свирката, която бе издялкал старателно от кестеново дърво. Представял си беше, че тя е вълшебна и само той може да свири на нея — за да призовава дракона. Онзи, който той, естествено, бе спасил от сигурна смърт. Онзи, който бе станал негов приятел и другар в игрите.
О, ако можеше отново да е момче, помисли си той, с цялата онази вяра и всички онези мечти.
Допря свирката до устните си, постави пръсти върху дупките, изпробва я. За негово удоволствие и изненада, тя произведе доста добър звук. Може би малко тъжен в отекващата пещера, но добър.
Зави я отново в платното и я пъхна в джоба си, решавайки, че може да си позволи малко сантименталност.
Другото нека остане, помисли си. Един ден някое момче с приключенски дух може да намери съкровищата му и да се чуди на кого ли са принадлежали.
Покатери се обратно и остави зад себе си пещерата, спомените, морето.
Когато се прехвърли през стената, се сблъска със Сойер.
— Хей! Да не си слизал долу?
— Огледах наоколо.
Като побутна шапката си, Сойер се наведе, погледна към морето.
— Страшничко. И аз оглеждах наоколо — но на по-равен терен. Какво ще кажеш да разположим мишените ето там?
Дойл проследи посоката.
— Пред онези градини?
— Е, няма как да ги избегнем, освен ако не изберем гората. Бихме могли да го направим, но тук е по-закътано. Към къщата има много земя, но доколкото разбрах, хората могат да се разхождат из нея и някои го правят. Докато тук шумът от водата ще заглушава изстрелите.
— Прав си, по-закътано е, макар че Бран сигурно е добре познат в района и едва ли някой ще му създава проблеми. От другата страна на къщата има допълнително пространство, него можем да го използваме за физическото обучение. Но тук наистина е подходящо за тренировките с оръжие.
— Чудесно. Райли май ни е осигурила лодка и екипировки.
— Вече?
— Има контакти. А аз трябва да разуча картите, но вече огледах мястото и разположението му.
— За да можеш да ни върнеш пак тук, където и да отидем.
Сойер вдигна палец.
— Защо да се потим излишно? Чух също, че Саша рисува онова, което ти и Райли сте прочели в дневника, надявайки се да… — Той завъртя пръст във въздуха. — Не знам докъде е стигнала. Явно ти и аз отговаряме за военното обучение, тъй че след като мястото вече е избрано, можем да се захващаме със стрелбището.
— Първо ще пием по бира.
— Съгласен.
На Дойл му бе трудно да спори със Сойер за каквото и да било. Момъкът беше чаровен, хитър като лисица, верен до смърт и можеше да застреля комар в окото от двайсет метра.
Минаха през килера и влязоха в кухнята, ухаеща апетитно на онова, което Саша бъркаше в тенджерата, докато Райли я наблюдаваше.
— Леле! — Тъй като Сойер обичаше не само да яде, но и да готви, отиде при нея. — Какво е това?
— Яхния „Гинес“. Намерих няколко рецепти онлайн и сега експериментирам. Май ще се получи.
— Изглежда страхотно. Ние ще пием бира. Вие искате ли вино?
— Да, благодаря, май му дойде времето. Досега се опитвах да скицирам. Мисля обаче, че готвенето ще е по-успешно от…