— Не получиш ли няколко синини, не си се бил.
Природата тук беше красива, помисли си тя. Неопитомена и сурова, дори с плавните линии на зелените хълмове и стадата пасящи овце. Усещаше се нещо диво, някакво безвремие, което ѝ допадаше.
Фермерът в нивата със своя трактор — нима неговите предшественици не бяха обработвали същата тази нива с рало и кон? Ами простото изкуство на онези огради? Нима камъните за тях не са били изкопани в същите тези ниви от ръцете на хора, сега заровени в гробищата?
Ако човек се абстрахираше от асфалтирания път, от колите и пръснатите наоколо модерни къщи, нямаше да има голяма разлика в природата от времето, когато Дойл бе живял тук. И това беше нещо, помисли си тя, което той със сигурност усеща.
Над тях небето се беше променило от нежносиньо в мрачно и облачно. Известно време караха на дъжд, после отново стана сухо.
— Най-голямото изобретение или откритие?
Дойл едва се сдържа да не я изгледа ядосано.
— Какво?
— Кое според теб е най-важното изобретение или откритие — като се има предвид това, което си видял за три века?
— Не ми се участва във викторини.
— Не е викторина, а въпрос. Интересува ме твоето мнение.
Той предпочиташе мълчанието, но вече я познаваше и знаеше, че няма да го остави на мира.
— Електричеството, защото то отвори вратата към следващи открития.
— Да, голям скок. Аз бих посочила огъня — за откритие. Но за технология — безспорно електричеството.
— Ако се върнеш в зората на времето — което е доста преди моето, — ще избереш изобретяването на обикновените оръдия на труда, колелото.
— Откриването на солта и ползата от нея — добави тя. — Билките, тухлите, дяланият камък, кладенците и акведуктите. Ти ходил ли си на училище? Сигурно ще искаш да направиш ляв завой на следващото кръстовище.
Той мълчаливо направи завоя.
— Трудно е за някой с моята работа да не проявява любопитство към човек, който е живял в няколко епохи. Това е всичко.
— Ходил съм.
— Чудех се дали, предвид многото време и възможностите, с които разполагаш, би искал да продължиш образованието си.
— Уча, когато нещо ме заинтригува.
— Аха. — Пътят стана по-тесен и криволичещ. Тя харесваше този вид пътища, бързите завои, живите плетове, неясното проблясване на градинка в предния двор. — Езици. Имаш дарба за езици.
— Търсех звездите по-дълго, отколкото си живяла ти. По-дълго, отколкото е живяла баба ти. И за целта пътувах. А пътуването е по-пълноценно, ако говориш езика.
— Така е. На следващото кръстовище — надясно. Защо избра меча? Ти си добър стрелец.
— Ако ще убивам някого, предпочитам да го гледам в очите. А и — продължи той след пауза — това ми помага да помня кой съм. Лесно е да забравиш.
— Съмнявам се, че можеш да забравиш.
Той не искаше да пита,нарочноне беше питал. Но сега не можеше да се сдържи.
— Защо дойде на гробището снощи?
— Бях тръгнала да се връщам и те видях. Уважавам мъртвите и онова, което са били, което са правили, начина, по който са живели, и какво са оставили подире си. Ти каза, че те не са тук. Прав си, така е. Но и грешиш.
— Хем съм прав, хем греша?
— Те са продължили напред, превърнали са се в нещо друго, преродили са се. Аз така си представям нещата. Но все още са тук, защото ти си тук. Защото земята, на която са живели, на която са работили, където са съградили дом и живот, е тук.
Докато говореше, Райли не откъсваше очи от пейзажа, защото чувстваше, че така ще му е по-лесно.
— В гората има дървета, които са се издигали там, когато те са били живи, и още са там… Този проект, Крагъноуен, на който бях консултант… Не е далеч оттук. Както и Дайсът 0’Дей, и двете места са прекрасни. В Ирландия има безброй възхитителни места, защото страната уважава историята си и своите предшественици. Затова човек може да ги почувства тук, докато други места в света са пусти — там всеки се е вторачил в бъдещето и не му пука какво е било някога.
Тя посочи с ръка.
— Това е мястото. Голяма бяла плевня, стара жълта къща… о, и много голямо кафяво куче!
— Не ми казвай, че не можеш да се справиш с едно куче!
— Досега не бях срещала такова. Разбира се, че ще се справя с него — а също и с Лиам и сделката.
Дойл сви по дългата чакълена алея. Къщата бе разположена доста навътре, а плевнята беше още по-отдалечена. Кучето нададе серия от гърлени, предупредителни излайвания, но Райли скочи от колата и го изгледа продължително, докато то я приближаваше бавно.
— Разкарай се, великане!
— Голям е, но не е опасен. — Мъжът, който излезе от плевнята, носеше туидена шапка, от която се подаваше гъста стоманеносива коса, мършавото му тяло бе облечено в торбеста жилетка и джинси. Ухили им се с ръце на тесните бедра, явно се забавляваше.