— Утре ще използваме мотоциклета.
— Както желаеш. Сойер ще ни свали, така че ще започнем гмуркането към девет и половина. Аника е права за температурата на водата — не бива да оставаме дълго в нея. Може да направим две трийсетминутни гмуркания, за да се аклиматизираме.
Тъй като той не си тръгваше, тя го изгледа изучаващо.
— Ти гмуркал ли си се в Северния Атлантик?
— Няколко пъти.
— Сега остава да ми кажеш, че си бил и „тюлен“.
— Навремето ми се стори добра идея.
— Наистина ли? — В главата ѝ изскочиха дузина въпроси, но тя поклати глава.
— Пет години. Повече от това с една група е рисковано.
— Разбирам. Но сега не сме точно група, а и знаем кой си. Би трябвало да ти е по-лесно.
— Но не е.
Когато той не продължи, Райли въздъхна.
— Би трябвало — промърмори.
На сутринта, след един час потене под зоркия поглед на треньора им Дойл и топла закуска, на която уточниха и потвърдиха плана за гмуркане, Райли навлече износено кожено яке. Тъй като през бледата светлина и ситния дъжд си пробиваше път оптимистично слънце, си сложи и слънчевите очила.
Под суитшърта и панталоните беше облякла костюма си за гмуркане, на бедрото под якето бе окачила кобура с пистолета си, а мобилният ѝ телефон бе на безопасно място във вътрешния джоб.
Реши, че е готова да потегли.
Беше бърза и излезе навън в осем и двайсет и седем. Не можеше да каже точно защо се подразни, когато видя, че Дойл вече чака до мотоциклета си.
Той ѝ подаде черна каска с малка емблема на дракона, които „летеше“ отстрани на мотора.
— Защо ти е изобщо? — зачуди се тя. — И да си счупиш главата, бързо ще се възстановиш.
— Такъв е законът на много места — добре е да го спазваш, за да не се набиваш на очи. А и счупеният череп боли ужасно.
Тя закопча каската.
— Не ми се е случвало, но сигурно е така.
Той се метна на мотора.
— Ти ще си навигаторът.
— Защо не ме оставиш да карам?
— Не. Хайде, казвай маршрута.
— На юг покрай брега към Спениш Пойнт. Трябва да има знак на половин километър от тази страна, за клуба по гмуркане „Донахю“. Следвай го, за да стигнеш до плажа. Имам книжка за мотор — добави тя, докато се наместваше на седалката зад него.
— Моя го карам само аз.
Дойл запали двигателя. Райли винаги бе харесвала драконовия рев на моторите, както и чувството за скорост и свобода, докато летиш по пътя, брулен от вятъра. Всичко това ѝ харесваше по-малко, когато се возеше отзад.
Моторът обаче си беше негов и той налагаше правилата. Райли постави ръце на бедрата му и сипредстави, че кара тя.
Подкараха по неравната алея, през завоите, край които Бран бе оставил живия плет от фуксия да образува ограда, по черния път с избуяли диви цветя от двете страни. Подминаха гората и черният път премина в павиран.
Докато тя се наслаждаваше на скоростта и силата, на миризмата на растителност, все още влажна от сутрешния „душ“, не пропускаше да следи за гарвани — или за нещонеобичайно.
Ревът на мотора и свистящият вятър правеха разговора излишен, излишно беше и да казва на Дойл накъде да кара, щом излязоха на крайбрежния път. Представи си как е минавал по този път с кон или каруца многократно.
Дали беше играл на плажа като момче, дали се беше плацикал във вълните и бе викал и се смял, докато хладната вода го е преобръщала? Беше ли плавал в курах5, ловял риба в морето? Тя си го представяше съвсем живо — високо момче с дълга тъмна коса, с очи, зелени като хълмовете, как тича по камъните и пясъка, гази през плитчините със своите братя, както правят всички момчета.
Хубав живот, помисли си, докато се накланяше заедно с него на завоите.
Понамести се на седалката, погледна към морето, енергично синьо с нюанси зелено. Чайки се спускаха над водата, бели и сиви, малко по-далече видя да се поклаща бяла рибарска лодка. Той забавяше, докато минаваха през села, окичени с цветя, натискаше отново газта, щом излизаха от тях.
Тя го потупа по рамото, посочи му малкия знак, който зърна отпред. Той само кимна и забави на завоя.
Когато поеха по тесния крайбрежен път, вятърът стана по-брулещ и по-свеж. Тя долови мириса на море, хладен и влажен, на розите от градината на една къща, на дима от комина на друга.
Кокошки, помисли си. Макар да не ги беше видяла или чула, ароматът на перата им погъделичка ноздрите ѝ. Подуши кучето, преди то да изтича покрай една порутени каменна стена, за да ги наблюдава.
Когато видя синята сграда с дългия кей, тя отново потупа Дойл по рамото. Забеляза лодката за гмуркане, едни рибарска лодка и симпатична малка моторница с човек на борда, който търпеливо лъскаше металните ѝ части.