Дойл спря до двойка камиони и една лека кола, изключи двигателя.
Райли слезе от мотоциклета и пое към лодката с мъжа на борда — той престана да лъска и подпря ръце на хълбоците си.
Това си е нейна сделка, помисли Дойл и се отдалечи по каменистия бряг към тънката ивица тъмнозлатист пясък.
Май беше тук, реши той. Беше идвал тук като момче девет-десетгодишно, ако не го лъжеше паметта. Наблизо живееше негов братовчед. Господи, как му беше името? Ронан, да, Ронан се казваше момчето, негов връстник, син на леля му. Бяха им дошли на гости, само на хвърлей разстояние оттук.
Двете сестри на Дойл, горе-долу на неговата възраст, гонеха птиците. Брат му, който дойде след тях, се плацикаше в плитчините, а една по-малка сестричка се държеше срамежливо за полите на майка му. Малкият му обречен брат, който едва прохождаше. И още едно бебе — макар тогава да не го знаеше — в корема на майка му.
Всички бяха тук: майка му и баща му, баба му и дядо му, леля му, чичо му, братовчедите. Останаха три дни, ловяха риба, забавляваха се, свиреха разни мелодии и танцуваха до късно през нощта. А той и Роман бяха порили водата като тюлени. През следващата зима леля му, чието име сега му убягваше, умря по време на раждане. Баща му плака.
Смъртта обезоръжава всички, помисли си Дойл.
Райли го приближи.
— Бил си тук и преди?
— Да.
— Със семейството си?
— Да. Ти сключи ли сделката?
Тя продължи да го изучава още миг, после кимна.
— Всичко е наред. Можем да натоварим оборудването.
Не говориха повече — или само по работа, докато заедно с Донахю товареха кислородни бутилки, костюми за гмуркане, оборудване.
Райли разговаряше най-вече с Донахю — при това доста компетентно, осъзна Дойл — за гмурканията, които бе правил техен общ познат преди няколко години.
Когато Донахю попита за мотоциклета, Райли се усмихна и му каза само, че някой ще го прибере по-късно. И че ще се върнат да заредят кислородните бутилки, когато се изпразнят.
Тъй като сделката беше нейна, тя бе тази, която влезе в рубката и отдели лодката от пристана, като махна за довиждане на Донахю, който вече си тръгваше.
— Бъбренето отклонява вниманието — обясни тя.
— Ти разговаря и за двама ни. Лодката си я бива.
— Мъжът, за когото си бъбрехме, е морски биолог, а партньорката му е морски антрополог. Той ми препоръча Донахю. Антроположката също е ликан. Дъщеря на приятелка на майка ми.
— Светът е малък.
— Така излиза.
Лодката наистина беше добра, а тя знаеше как да я управлява. Насочи се на север, като гледаше да стои далеч от брега, докато забеляза пещера.
— Добро място — провикна се — за спускане на четирима души от въздуха.
Приближи я, използвайки надвисналите скали за прикритие, и извади телефона си.
— Ширина и дължина за Сойер. Имам приложение за това. Ти по-добре ела тук, иначе някой гмуркач може да цопне върху теб.
Дойл се премести при нея, докато тя търсеше координатите.
Все още мирише на гора, забеляза той, сякаш гората се беше преместила в морето.
— Здрасти, Сойер, ние сме на половината път от вас. — Тя му продиктува координатите. — Ще използваме същия вид лодка за гмуркане. Да, точно така. Ние сме в рубката, вкарали сме носа в една пещера в скалите, останалата част от лодката е на твое разположение. Гледай да не пропуснеш — добави тя и прибра мобилния телефон в джоба си. — Ще са тук след минути. Знаеш ли, предвид произхода и работата ми, винаги съм била отворена към… ами, необичайното. Но доскоро не би ми хрумвало, че ще седя и ще чакам четирима приятели да се появят от нищото.
— Малък флуиден свят.
— Това с флуидния свят ми хареса.
Водата се плискаше в стените на лодката и я люлееше, а Дойл — който би могъл да мълчи със седмици и да е доволен от това — установи, че мълчанието го изнервя.
— Всички ликани ли ги влече науката?
— Не бих казала. Познавам учители, художници, бизнесмени, готвачи, мързеливи задници, политици…
— Политици, значи.
— Да. — Тя се усмихна. — Имаме няколко души в Конгреса, в парламента. Чувала съм и за един тип преди двайсетина години, който имал по-големи амбиции. Амбиции да е лидер на Свободния свят, но съветът побързал да го вразуми. Казали му, че ако стане много известен, хората ще започнат да ровят по-дълбоко. По-добре да не рискува. Колко жалко.
— Президент ликан.
— Не е зле, нали?
— Явно ви бива.
— Определено — усмихна се тя. — Само че три нощи в месеца не можеш да отговаряш на обаждания в два сутринта.
— И не върви да дадеш на агент от Тайните служби кодовото име „Косматко“.
Тя смъкна слънчевите си очила на носа, взря се в него над тях.