Навлече суитшърт и памучен ватиран панталон. Искаше да види как бурята бушува над морето и скалите, затова се измъкна от стаята си и слезе тихо в дневната, която гледаше към океана.
Великолепно, помисли си, когато разтвори вратите. Светкавици проблясваха над разпенените вълни, вятърът пригласяше на разбеснялата се стихия. Прилича на зъл дух, реши тя, все пак бяха в Ирландия.
Дивото винаги караше кръвта ѝ да закипи, а злобната буря, бушуваща над нощното море, и суровата скалиста суша сякаш я предизвикваха да излезе навън и да остави дъжда да се сипе по вдигнатото ѝ към него лице.
После погледна надолу, забеляза някакво движение, видя фигура край стената до скалите и инстинктивно посегна към оръжието, което бе пропуснала да вземе.
Под светлината на една светкавица фигурата се превърна в Дойл и инстинктите ѝ направиха рязък завой, превръщайки се в плътско желание.
Тъмен силует, скитащ в бурята, с развят шлифер и меч в ръката, сякаш се канеше да влезе в схватка със стихията. Великолепен е, помисли си тя отново, първичен и неустоимо секси.
Да, дивото винаги я привличаше.
Докато си го признаваше, Дойл се обърна, на небето проблесна светкавица и на огнената ѝ светлина очите му срещнаха нейните. Той превърна мислите ѝ в примка, която се затегна около врата ѝ.
Гордостта и волята я накараха да остане още миг, да посрещне тези очи, да ги задържи дори когато отново се спусна мрак и превърна Дойл в сянка.
После влезе вътре, затвори вратите за бурята, за мъжа, и се върна в стаята си сама.
Рутина, напомни си Райли, когато на следващия ден преминаха през нея стъпка по стъпка.
Тичане на разсъмване през мократа гора, прескачане на няколко повалени от бурята клони. Потна тренировка във фитнеса, докато воднистата светлина на слънцето си пробиваше път през облаците.
Душ, закуска, две гмуркания, тренировка по стрелба.
Тя избра огъня в библиотеката и книгите, докато Бран работеше в едната кула, а Саша използваше дневната в другата, за да рисува. Сойер и Дойл заминаха да презаредят кислородните бутилки и да купят храна. Благодарение на чара си Аника успя да ги накара да я вземат със себе си, тъй като пътуване до селото означаваше пазаруване.
От време на време, докато работеше, Райли чуваше разни звуци и заключаваше, че Бран бележи напредък. Но след два часа започна да става неспокойна. Свеж въздух, реши тя. Имаше нужда от движение и да помисли. Винаги, когато се ровиш за информация, настъпва момент, в който трябва да спреш и да позволиш на мозъка си да си почине.
Тъй като денят напредваше — сега воднистата светлина бе по-силна заради късния следобед, — тя реши да се разходи в гората. Разбира се, въоръжена, каза си, докато окачваше кобура с пистолета на бедрото си. Винаги нащрек, дори по време на една хубава разходка в гората.
Шансът да попадне на звездата ѝ се струваше нищожен, но времето, отделено за размишления, никога не бе загубено. Тя нахлузи износено яке с качулка, дръпна ципа, слезе по главното стълбище и видя отвън и колата, и мотоциклета.
„Върнали са се, докато съм работила“, предположи Райли и тъй като задната врата на колата зееше отворена, и вътре се виждаха продукти, явно все още разтоварваха.
Може би имаха нужда от помощ. Тя тръгна към колата, когато Саша я извика.
— Хей! — Райли погледна към нея и ѝ махна с ръка, приятелката ѝ стоеше точно пред дърветата в началото на една пътека. — Май и на теб ти е хрумнала същата идея.
— Смятах да се поразходя, но…
— Хубаво.
— Има нещо — ела с мен.
— Нека първо им помогна да внесат покупките.
— Трябва да ти покажа нещо. Не съм сигурна… искам да го видиш.
— Какво? — Заинтригувана, Райли се отдалечи от колата.
— Трудно е да се обясни. Отклоних се от пътеката и едва не се загубих. Но видях знаци върху едно дърво. Издълбани в кората. Не знам какви са.
— Издълбани в кората? — При тези думи Райли ускори крачка. — Скоро ли?
— Не мисля. — Докато говореше, Саша погледна назад към гората. — Трябваше да направя снимка с телефона. Не се сетих, просто тръгнах, за да кажа на всички. Ела да ги видиш и ще направим снимки, за да ги покажем на останалите.
— Саша, не си взела дори ножа си.
— Не знам какво си мислех, но нали сега съм с теб. — Саша я хвана за ръката, затегли я. — Наистина искам да го видиш. Може да означава нещо.
— Добре. Да вървим.
Дойл излезе, видя, че Саша и Райли влизат в гората. Поклати глава, взе две торби с продукти.
— Благодаря за помощта — промърмори и влезе вътре.
Райли вдиша дълбоко въздуха под шарените сенки.
— Исках да си почина от книгите и да подишам малко чист въздух. Не си представях, че ще намерим нещо интересно. Ти усети ли някаква вибрация?