— Добре. — Бран нави ръкавите си. — Аника. Осем капки от синьото шишенце. Две от червеното. Синьо, после червено.
Докато Сойер не пускаше краката на Райли, а Дойл беше на леглото зад нея и държеше главата ѝ изправена, Бран я възседна, хвана моравата ѝ челюст с една ръка.
Очите му, черни като оникс, станаха дълбоки, потъмняха. Райли се размърда, забори се. Зави.
— По дяволите! — възкликна Сойер, принуден да я притисне по-силно. — По дяволите!
— Накарай я да го изпие — промърмори Дойл и загуби контрол дотолкова, че доближи лицето си до косите на Райли. — Хайде, Гуин, бъди добро момиче и изпий проклетото лекарство.
Продължи да ѝ говори с глас, изпълнен с болка.
Бран взе чашата от Аника, изля съдържанието безмилостно в гърлото на Райли.
Очите ѝ рязко се отвориха, завъртяха се в главата и тялото ѝ се изви, крайниците ѝ потрепериха. После припадна, затресе се и остана да лежи бледа и неподвижна като смъртта.
Бран се изправи бавно и избърса потта от челото си.
— Сега можем да започнем.
Тя се будеше от непоносима болка, отново се унасяше. Бореше се с кошмари, търсеше покой.
От време на време го намираше, когато чуваше гласовете на приятелите си. Сойер… четеше ли ѝ? Да, четеше ѝ Тери Пратчет, от старите му романи, с жената ченге — която случайно бе ликан.
Също като нея.
Аника пееше — опера и песни на Адел. Свита на леглото до нея, припяваща нежно, ухаеща на пролетен дъжд.
Кошмарите отново се появяваха, болката я пронизваше. После с нея беше Саша, казваше ѝ, че не е сама, и болката преминаваше — донякъде.
Бран прокарваше ръце по тялото ѝ, понякога припяваше на ирландски или латински, понякога ѝ приказваше, или на някой друг, който му отговаряше със същия ирландски акцент.
И Дойл, толкова често Дойл. Той ѝ четеше Шекспир. Кой да предположи, че гласът му е толкова подходящ за Шекспир? А когато демоните я преследваха, демони с лицата на приятели, той я прегръщаше.
— Бори се с тях, вълчице моя! — казваше ѝ, настояваше. — Знаеш как. Не им се давай!
И тя се бореше, отново се унасяше, а непоносимата болка полека-лека се превърна в търпима.
Дойл беше до нея, когато се появи жената, и притисна някакво шишенце към устните ѝ.
— Не, не искам…
— Не е важно какво искаш, а от какво имаш нужда. Хайде, гълтай! Добро момиче!
Тя имаше червеникава коса и тъмнозелени очи — красота, която бе оцеляла въпреки десетилетията.
— Арианрод.
— Всъщност не. Но вероятно една от нейните дъщери. Каквато си и ти. Поспи още малко, а този прекрасен млад човек ще те наглежда.
— По-стар съм от теб, и то много.
Жената се засмя на коментара на Дойл, погали Райли по бузата.
— Заспивай — подкани я.
И Райли заспа.
Когато се събуди минути по-късно — или бяха часове, дни? — Дойл беше до нея, подпрян на възглавници, и четеше на глас „Много шум за нищо“ на светлината на лампа.
— Писах реферат за Беатриче като феминистка.
Дойл свали книгата, помести се, за да види лицето ѝ. Очите му изглеждаха уморени.
— Типично за теб.
— Защо си в леглото с мен?
— По нареждане на докторите. На докторите магьосници. Изглеждаш ужасно, Гуин.
— Така се и чувствам. Какво се случи? Какво се случи, по дяволите? Аз не… — Когато опита да се надигне, Дойл я задържа с една ръка.
— Саша. Била е обладана. Ти трябва да…
— Не беше Саша. Тя ме преби, така че знам… Не. — Райли притвори очи, насили се да си спомни, в главата ѝ се появиха отделни фрагменти. — Не, не беше Саша. Беше Малмон.
— Така смятаме и ние.
— Сигурна съм. Изглеждаше и звучеше като Саша, докато не ме нападна. Сякаш ме блъсна камион. — Тя предпазливо вдигна ръка към бузата си, докосна я. — Вече не ме боли. Не можех да извадя пистолета си. Не можех… ръката ми. — Тя повдигна лявата си ръка, взря се в превръзката. — Божичко!
— Почти е излекувана. Но казаха да не си движиш много пръстите — все още.
— Тя… той… то нарочно стъпи върху тях. Май тогава припаднах.
— В ръката има много кости. Умен ход е да припаднеш, когато всички са счупени или смазани.
Тя събра сили и зададе въпроса:
— Много ли съм зле?
— Не си мъртва, а щеше да бъдеш без Бран и Саша. А дори и тогава… Вътрешни наранявания — бъбреците, далакът, черният дроб — толкова сериозни, че замалко да те откараме в болница, но Бран имаше друго решение. Баба му.
— Тя прилича на Арианрод. Говорих с нея. Така мисля.
— Да, говорили сте, при това повече от веднъж, както ми казаха. Тя е лечителка. Бран се кълне в способностите ѝ, а той не обича да преувеличава. Не съм сигурен дали ръката ти щеше да се възстанови напълно без нея.
— Тогава съм ѝ благодарна. Колко дълго бях в безсъзнание? Един ден? Два? — попита тя, когато той само поклати глава.