— И аз се чувствам добре. — Като все още държеше ръцете на Саша, Райли огледа Бригид. — Досущ като нея си.
— Видях скиците на Саша, така е. Като прибавим няколко десетилетки.
— Разбрах, че си ми спасила живота. Благодаря ти.
— Няма защо. Бран, ще ми дадеш ли това уиски, или трябва да чакам цял ден?
Той наля щедри четири пръста в чашата и я отнесе при нея. Целуна я по двете бузи.
— Безкрайно ти благодаря, мо̀раи.
— Пак заповядай. Още си бледа — отбеляза Бригид, изучавайки Райли над чашата. — Но очите ти са избистрени. Саша?
— О, аз не…
— Напротив. — Бригид не я остави да протестира. — Знаеш как да гледаш, как да виждаш. Гледай на твоята сестра и недей да мрънкаш.
Саша пое треперливо дъх, притвори насълзените си очи.
— Все още има болка, но е поносима. Лечението трябва да продължи, но има напредък. Тя е гладна, а това е добър знак. Трябва да се храни, засега по-внимателно, и да почива още ден-два.
— А ръката? — подсети я Бригид.
— Хммм… Ще я боли, когато свали превръзката. Бран я обработи — обясни тя на Райли, — за да облекчи болката. Но заздравява добре. Превръзката трябва да се свали утре. — Саша погледна към Бригид. — Нали?
— Да. Притежаваш много повече, отколкото си мислиш. Тя го осъзнава с ума си — обърна се Бригид към Райли, — но се обвинява в сърцето си.
— Значи бърка. Това са глупости.
— Разбира се. — Бригид погали Саша по косата. — Но любовта често е глупава, нали?
— Ето я храната! — Сияйна като слънце, Аника приближи с една табла. — Саша направи пилешка супа с фиде и зеленчуци, а мо̀раи направи кафяв хляб.
— Ти ми пя — каза Райли, когато Аника остави таблата.
— Чуваше ли ме? Мо̀раи каза, че ще чуваш със сърцето си, ако говорим или ти пеем, и че трябва да лежим до теб, да стоим наблизо.
— Чувах те. — Тя се обърна към Сойер. — Тери Пратчет.
— Намерих „Нощна стража“ сред нещата ти. Личеше си, че си я чела милион пъти.
— Там някъде. — Райли загреба малко от супата. Имаше божествен вкус. — О, господи!
— По-бавно — предупреди я Бригид. — Иначе ще повърнеш.
— Дайте ми минута, после ще обсъдим капана на Нереза. Чувствам се така, сякаш не съм яла от седмици. — Райли загреба още от супата, полагаше усилия да се храни бавно.
— Използвал си подкрепления — обърна се тя към Бран.
— Не знаех достатъчно, за да се справя сам. Губехме те.
— Виждал съм мъртъвци на бойното поле, които изглеждаха по-живи от теб. — Дойл си наля уиски на бара.
— Питието ще му помогне — промърмори Сойер.
— Особено ако е чисто. — Райли изяде още една лъжица, облегна се назад. — Права си. По-добре да не бързам. Беше Малмон.
— Сигурна ли си? — попита Бран.
— Абсолютно сигурна. Излязох навън — още ми е малко объркано, — но излязох. Имах нужда от почивка, смятах да се поразходя. Видях колата. Не бях чула Дойл и другите да се връщат, но видях колата. Видях продуктите, затова реших да помогна с внасянето им. Тогава Саша… — Тя спря, когато Саша седна на петите си и уви ръце около тялото си.
— Не беше ти, ясно? Той се бе превърнал в теб. Или Нереза го беше превърнала в теб.
— Ако не бях излязъл отново, можеше да е Бран или Саша, или ти — каза Дойл и кимна към Райли, докато се облягаше на бара. — Малмон щеше да действа според обстоятелствата.
— Да. — Благодарна за уточнението, Райли отхапа внимателно от хляба. — Мисля… мисля, че ако просто бях влязла в гората, както възнамерявах, той щеше да ме причака там. Или другиго от нас. Но аз се отклоних, тръгнах към колата, и той трябваше да ме примами. Каза, че е намерил нещо, което иска да видя. Изобщо не се поколебах. Паднах право в капана. Гравирано, нещо било гравирано. Май върху дърво.
Трудно си припомняше, главата я заболя от усилието.
— Нещо подобно… Вървяхме и излязохме от пътеката. Изобщо не бях подготвена и мръсникът ме удари. Буквално излетях във въздуха. Блъснах се в нещо. Камък, дърво… Усещах как костите в мен пукат и се трошат. Ръката ми… беше извън строя. Не можех да извадя пистолета си, нито ножа. Не можех да отвърна на удара, просто не можех, а той не спираше да ме рита. Помислих, че с мен е свършено. Че това е краят.
— Саша ни извика. — Аника донесе на Райли чаша чай. — Втурна се вътре, каза да побързаме. Дойл каза, че имаш нужда от нас, затова всички хукнахме навън. Но…
— Него вече го нямаше — довърши Сойер. — Дойл беше пристигнал пръв. Той те намери. Видял го е. Малмон.
— Или не можеше да продължи измамата, или не искаше. — Дойл сви рамене. — Вече не приличаше на Саша. Но не посмя да остане и да се бие. Избяга.
— Дойл те отнесе у дома, а Бран направи магиите си, Саша се опита да те лекува, да започне, но ти беше толкова зле, че тя… как се казва? — обърна се Аника към Сойер.