— Слаба е.
Вниманието се насочи към Саша.
— Не се страхувай — насърчи я Бран.
— Не се страхувам. Боя се само да не намери начин да ме използва. Но аз го усещам… слаба е. Става по-силна, но… Ох! Трансформирането на Малмон, илюзията, която е използвала, за да го прикрие, я е изтощила. Той се провали. Въпреки всичко, което му даде тя, той се провали. Сега тя иска да изсмуче кръвта му. Но се нуждае от него, той я храни; прислужва ѝ. Обича я безпаметно. Тя е всичко за него. А Кристалната топка… Почакайте малко!…
Саша протегна напред и двете си ръце, с дланите нагоре.
— Пие някаква кървава отвара. Тя я поддържа. А Кристалната топка е мътна, прояснява се само на моменти. Тя вижда къщата на скалите и какво е било преди. О, ако беше разрушила онова преди, нямаше да има сега. Нямаше да има пазители. Защо той не успя да довърши жената, вълчицата? Справиш ли се с единия, справяш се с всичките. Защо не успя да я довърши, преди да се появи безсмъртният? Донеси ми умиращото ѝ тяло, донеси ми кръвта ѝ. Кръвта на вълчицата, кръвта на Пазител. Тяхната кръв, моята кръв. Ще се храня от нея и ще отнеса звездите в мрака.
Саша въздъхна и седна.
— Скъпа, сложи една капка и в чая на Саша — каза Бригид на Аника.
— Добре съм. Тя ме усети и се отдръпна, но още е твърде слаба. Той… Малмон… не е смятал да те убие, не съвсем, искал е да те отнесе при нея. Ти или който друг успее да излъже. Да те пресуши, та тя да възстанови напълно силите си — да възвърне младостта си, както и своята мощ. Да те държи жива, да те пресушава бавно. Кръвта на живите е по-силна от кръвта на мъртвите.
— Винаги е било така. — Бригид вдигна чая си. — Гадна работа.
— Още малко да ме откаже от бисквитата. — Райли демонстративно отхапа парче от нея.
— За пръв път пробивам защитата ѝ, откакто ти беше ранена. Не знам дали е защото бях заета с теб, или защото е трябвало да присъстваш и ти. Както и да е. — Също като Райли, и Саша си взе демонстративно бисквита, захапа я. — Готови сме да я посрещнем.
— Готови сме — съгласи се Райли. — И ще ѝ разкажем играта.
— Сигурна съм — обади се Бригид. — Утре сутринта си тръгвам и ще ви оставя да действате.
— О, не си отивай, мо̀раи! — Аника прегърна Бригид откъм гърба.
— Ще се върна, щом приключите с това, и очаквам после да ми дойдете на гости. Но искам да спя в собственото си легло, при мъжа си. — Тя потупа Аника по ръката, докато гледаше към внука си. — Винаги съм на разположение. И за шестимата. Ще ви помагам с каквото мога. Изпий си чая — подкани тя Райли. — И вземи някой от приятелите си да се разходи с теб. Ще ти се отрази добре.
— Да, госпожо.
— Мо̀раи — поправи я Бригид.
— Мо̀раи. —Баба, помисли си Райли и отпи от чая.
11
.
Верен на навиците си, Дойл направи последна обиколка след полунощ. Ръмеше и дъждът замъгляваше намаляващата луна, превръщайки света в тъмна, тиха пелена. Заглушаваше плясъка на морето, чийто стабилен ритъм наподобяваше пулса на света.
Зад гърба на Дойл къщата се възправяше отвъд тънката завеса от дъжд с проблясващи тук-там светлини, които ѝ вдъхваха живот.
Макар маршрутът около къщата да се беше превърнал в рутина, Дойл бе нащрек и готов да реагира. И когато зърна закачулената фигура, застанала сред надгробните камъни, мечът тутакси се озова в ръката му.
Не е Нереза, помисли си, докато приближаваше, безшумен като котка. Тя не е толкова крехка. За миг реши, че е Райли, и усети как в него се надига гняв при мисълта, че тя стои на дъжда, когато едва се държи на краката си.
Но фигурата се обърна. Първата му стряскаща мисъл беше:Мама!
Духът на майка му, изникнал от мъглата. За да го успокои? Да го измъчва? Понякога покоят и мъчението си приличаха.
Но призракът заговори и той осъзна, че е от плът и кръв.
— Движиш се като въздух — похвали го Бригид. — Ала мислите ти крещят.
— Взех те за Райли и нямаше да крещя само вътрешно. Ти също не бива да си тук, на дъжда и в тъмното.
Дъждът трополеше по качулката ѝ, която образуваше тъмна, влажна рамка около силното ѝ, все така красиво лице.
— Аз съм ирландка, дъждът не ме плаши. А и коя вещица се бои от тъмното? Милото момиче е отдало почит на мъртвите.
Дойл погледна надолу. Аника бе прибавила мидени черупки към камъчетата, донесла бе свежи цветя.
— Знам.
— Те продължават да живеят в теб, а също и в приятелите ти. В мен и в моите хора. Ти приличаш на чичо ми — брата на баща ми, Нед. Голям бунтар беше и умря в битка. Виждала съм негови снимки, когато е бил на твоята възраст.
— Аз съм на повече от триста години.
Бригид се засмя остро.
— В добра форма си, нали? От онова, което знам за Нед, той не е имал твоята дисциплина, макар да е вярвал в каузата си, дал е живота си за нея. Опитах да прозра дали и ти ще го направиш, но не мога. Нямам силата на Саша.