Виждайки изненадата му, тя се усмихна.
— Аз се занимавам повече с науката на магиите. Радвам се, че Бран е взел това от мен. Обичам също да лекувам. Картите ми посочват някои отговори, но Саша е най-мощният ясновидец, когото съм срещала в дългия си живот, и тепърва ще използва целия си потенциал. А ти, моето момче — знам само, че ти няма да използваш твоя докрай, ако не разрушиш границите, които сам си налагаш.
— Аз нямам такава сила.
Бригид размаха пръст в мъгливия въздух.
— Тъкмо за това говоря — ти сам си налагаш ограничения. Всеки от вас има каквото му е дадено, независимо дали го иска или не. Обичам един мъж повече от половин век. Това може да не е кой знае какво за някой на твоята внушителна възраст, но не е малко. Родила съм деца, познала съм радост и мъка, отчаяние и доволство, гордостта и разочарованията, които децата носят на майка си. Мога да ти кажа, застанала тук върху тази свещена земя — ти си дал на майка си всичко това и то е всичко, което една жена може да иска от сина си.
— Не бях единственият ѝ син.
— Злото ѝ го е отнело, твоя по-малък брат. Тя е отнесла мъката си в гроба. Но не и за теб, момче. Не и за теб. — Бригид вдигна брадичка към къщата, усмихна се. — Твоят вълк е неспокоен.
Той погледна натам, видя светлината, която идваше от стаята на Райли.
— Тя не е моят вълк.
Бригид само въздъхна.
— Човек, живял дълго като теб, не би трябвало да е толкова твърдоглав. Но мъжете са си такива — все едно дали са на двайсет или на двеста и двайсет. Желая ти лек път, Дойл, син на Клиъри, и бъди щастлив. Лека нощ!
— Лека нощ! — Той я гледаше как се отдалечава, изчака я да се прибере на безопасно място в къщата.
После продължи обиколката си. Преди да се прибере, видя, че стаята на Райли отново е тъмна, надяваше се най сетне да е заспала.
Райли стана призори, решена да се върне към предишния си режим, да започне сериозни тренировки. Когато излезе навън, отправи предизвикателни погледи към приятелите си.
Може би първоначалното разтягане предизвика известна болка, но тя си каза, че мускулите ѝ ще ѝ благодарят. Може би страничните подскоци, клековете и другите упражнения малко натовариха сърцето ѝ, а мускулите ѝ започнаха да треперят, но тя стисна зъби и продължи.
След близо десетина лицеви опори обаче тези нейни треперещи мускули най-сетне се предадоха и тя се отпусна по лице върху влажната трева.
— Почини си — посъветва я Саша.
— Не съм бебе. — Като изпусна свистящ дъх, Райли отново зае позиция за лицева опора. При нестабилното движение надолу почувства как ръцете ѝ поддават.
Изруга, когато Дойл пъхна ръка под суитшърта ѝ, сграбчи колана ѝ и започна да я вдига и спуска. Когато я пусна — не особено нежно, — тя застана на четири крака, готова да ръмжи и хапе.
Сойер клекна до нея, докосна с пръст челото ѝ между смръщените вежди.
— Да започвам ли с конското?
За един кратък миг ѝ се прииска да го удари. После гневът ѝ спадна също като бицепсите ѝ.
— Не. Мина ми.
— Ти направи повече, отколкото имаш право в твоето състояние — посочи Саша. — Донякъде ме е яд, че не мога като теб.
— Е, и това е нещо.
— Пет километра бягане — обяви Дойл.
— Обикновено правим осем — възрази Райли.
— Днес ще са пет.
— Мога да направя осем.
— Не ми се слушат глупости. Ако се пресилиш, утре ще си в по-лоша форма. Пет, и ще те наблюдавам.
Тя започна да ругае, видя, че Сойер вдига вежда, реши, че не иска някой да ѝ чете конско, като използва собствените ѝ думи. Изправи се на крака.
— Какво ще кажете всички да бягате както обикновено. Аз ще използвам пътеката във фитнеса и няма да прекалявам. Иначе само ще ви забавя.
— Аз мога да остана с Райли — предложи Аника.
— Няма нужда. Ще бъда в къщата, във фитнеса. Пътека, пет километра. Обещавам. — Райли притисна длан към сърцето си.
— Става. Хайде, започваме! — нареди Дойл.
Не ѝ се искаше да го признае, но знаеше, че той е прав — можеше да направи осем километра само ако подскача на един крак или пълзи. По-добре да остане на пет, с умерена крачка, и да опита повече следващия път.
Едва успя да направи пет — дори с музика, която да я разсейва.
От нея капеше пот, когато седна на една пейка и засмука вода от шишето. Разкърши тяло, доволна, че дишането ѝ се успокоява.
И се загледа към стойката с тежестите.
Не беше обещавала да не ги вдига.
Взе два десеткилограмови дъмбела, започна серията.
— Смени ги с петкилограмови — каза Дойл от вратата.
— Мога да вдигам десет.