Той погледна надолу, сви ръката си, вече почти излекувана.
— Сграбчих кучката за косата — тя се развяваше във въздуха и ми беше удобно. После Нереза ме съзря и се изплаши. Прочетох го в очите ѝ — добре е да го знаем. Изненадах я и видях страх. Не се задържа дълго, но го имаше.
— И преди сме я надвивали — в Корфу. — Бран кимна, тъмните му очи бяха сериозни. — Отблъснахме я, взехме Огнената звезда и я ранихме. Би трябвало да се бои.
— Този път се беше подготвила добре, не е глупава. И удря жестоко. Ти си имаш твоите мълнии — обърна се Сойер към Бран, — а тя — своите. — Той потърка гърдите си при спомена за изгарящия удар. — Не ми оставаше друго, освен да се държа. Нереза реши, че ме е победила, и за миг си помислих, че наистина е така. Само че тя атакува там, където ни нямаше, защото вече бях започнал преместването. То беше рисковано, абсолютно лудешко, но се справих. Знам как да овладея енергиите, а Нереза — не. И взе да се променя.
— Да се променя? — повтори Саша.
— Нали я бях сграбчил за косата. Цялата тая развяваща се грива. Започна да посивява. А лицето на Нереза стана като на Дориан Грей.
— Състарила се е? — попита Саша.
Той кимна.
— За секунда си помислих, че си въобразявам — вятърът и светлините изгаряха очите ми — но лицето ѝ взе да увисна и тя се състари буквално пред очите ми. Състаряваше се и мълниите ѝ едва ме докосваха. Отслабваше и аз я пуснах. Тя едва не ме завлече със себе си — останали ѝ бяха сили само за това. Но успях да ѝ се изплъзна и тя падна. Не знам къде, мамка ѝ, но падна. Не можех да я взема на прицел, защото вече бях свършил мунициите. И много исках да се върна… — Той извърна глава, целуна Аника. — Много исках да се върна.
Саша го хвана за ръката.
— Това щеше ли да я убие?
— Не знам, но я нараних — това падане ще остави следа.
— Според легендата меч ще сложи край на живота ѝ. — Бран сви рамене. — Но понякога легендите грешат. И в двата случая, въпреки драскотините и синините… — Той хвърли многозначителен поглед към Саша. — … ние я наранихме повече, отколкото тя нас. Ако е оцеляла, ще ѝ е нужно време да се възстанови, което ни дава преимущество.
— Знаем, че се бои — вметна Дойл, — и този страх е още едно оръжие срещу нея. Но не вярвам всичко да приключи, преди да открием последната звезда.
— Значи, ще я търсим и ще я намерим. — Бран се облегна свойски назад, беше си у дома. — А мисията ни доведе тук.
— Вярвам, че ще намерим Ледената звезда — каза твърдо Аника. — Открихме останалите. Само че не ми е ясно какво ще правим, когато имаме и трите.
— Ще отидем, където ни се каже. — Бран погледна към Саша, която побърза да си налее още вино.
— Но без натиск — промърмори тя.
— Вяра — поправи я Бран. — Всичко е въпрос на вяра. Но тази вечер сме тук, в безопасност, а и вечерята беше много вкусна.
Доволна, Аника се усмихна.
— Сготвих достатъчно, за да има и за Райли, ако е много гладна и не може да изчака закуската. Ще ми се вече да се беше върнала.
— Ще го направи, и то скоро.
— Усещам я наблизо — успокои ги Саша. — Не е далеч, но още не е готова да се върне.
— Тогава, както казах, всички сме в безопасност. И макар Сойер да изглежда по-добре, сега му е нужна почивка. Ще ви покажа спалните, за да си изберете.
За Дойл нямаше значение къде ще спи, затова избра стая напосоки — една, която гледаше към морето, а не към гората. Леглото може и да беше достойно за кралска особа със своите струговани колони, но той не бе готов да го използва.
Отвори вратата към широката каменна тераса, опасваща къщата откъм морето, остави влажния въздух да нахлуе в стаята, грохота от разбиващите се в брега вълни да заглуши мислите му.
Неспокоен, очаквайки спомените да нахлуят в сънищата му, той преметна меча през гърба си и излезе навън в нощта.
Въпреки че бяха в безопасност — Дойл вярваше, че е така, поне засега, — не биваше да изоставя патрулирането, да пренебрегва нуждата от бдителност.
Бран бе построил дома си на същото място, където беше живял Дойл — но къщата му бе пет пъти по-голяма. Дойл не можеше да пренебрегне този факт — не можеше да се престори, че няма причини за това.
Къщата беше разположена върху скала край морето, около която се виеше морска стена, изградена от камъни без спойка от хоросан. И тук имаше градини, забеляза Дойл, а край стената на кухнята се носеше ароматът на розмарин, лавандула и градински чай.
Той се упъти към скалата, остави вятъра да роши косата му, да охлажда лицето му, докато очите му, пронизващи и зелени, оглеждаха бурното море, мъгливото небе, пълната бяла луна, която плаваше зад сиви перести облаци.
Нищо нямаше да дойде тази вечер, от морето или небето, помисли си той. Но ако виденията на Саша бяха верни — а досега винаги се оказваха такива, — те щяха да намерят последната звезда тук, в родната му земя. Ще я намерят, а после ще намерят начин да унищожат Нереза.