— Но гледа другаде. Гледах другаде. Сигурно и това е било нарочно.
— Аз бях по-близо, но… — Аника погледна Дойл. — Beроятно е решила, че съм по-силна в морето, отколкото на сушата. Така ли е?
— Грешала е, но да.
— А ти си най-близо. Но не достатъчно. Рисунката ти помага да видим цялата картина. Можеш ли да нарисуваш какво е трябвало да направим? Позициите?
Дойл ѝ се усмихна.
— Да. Проблемът е, че тези позиции трябва да са гъвкави. Да се реагира на момента. Може да поемеш удар или да се наложи да се преместиш, за да помогнеш на някой друг.
Докато Дойл скицираше, обясняваше стратегията на бойното поле, Райли стана, за да си вземе ново питие, загледа се в Сойер, който свършваше с втриването на билките и чесъна — и може би на горчицата — върху агнешките котлети.
— Мирише много хубаво.
— Още час-два. — Той пъхна парчето агнешко в огромен плик за печене, заля го със зехтин. — Това ще го направи още по-вкусно — обеща, докато обръщаше плика, за да може зехтинът да стигне навсякъде.
— Тя ни скрои номер — каза той на Райли, после го повтори пред другите: — Нереза ни скрои номер, което означава, че сме я подценили. Но си взехме поука.
— Тази схема ще ни е от полза. — Бран посочи скицата. — А също и тренировките, с които Дойл ще ни изморява.
— И които започват веднага.
— Веднага? — Райли едва не се задави с маслината, която бе пъхнала в устата си. — Аз съм пила.
— Да, ще си пила и ако ни нападнат в момента. Трябва да се научим да се бием като екип. Упражнявали сме го, но днес се изложихме. Така че — на работа.
— Колко време имаш, преди да продължиш да приготвяш вечерята? — обърна се Бран към Сойер.
— Един час.
— Тогава ще се видим след час. — Той стана, помогна на Саша да се изправи. — Искам да остана насаме с картината.
Те тренираха. Колкото и да ѝ бе неприятно, Райли трябваше да признае, че Дойл е прав. Беше малко странно — хем мислеше и чувстваше, че битките със злите сили са се превърнали в нещо като рутина, хем трябваше да признае, че имат проблем, след като едва не загина.
Беше станала немарлива, и не само тя.
Когато той ги разпусна, тя се измъкна. Не за да се хване с книгите, а да си почине. Опъна се на дивана в библиотеката в кулата, с пукащия огън в камината, и се унесе в толкова нужния ѝ сън.
Върна се освежена в кухнята, сред прекрасния аромат на печено месо и картофи.
— Тъкмо навреме — посрещна я Сойер. — Агнешкото е готово. Ще ядем в десет.
Като погледна над него, тя забеляза, че Аника вече е сложила масата. Измайсторила беше булка и младоженец от мелничките за сол и пипер, спуснала бе воал от бял лен за Саша, за Бран бе направила папийонка от черна панделка. Дори беше издигнала сватбена арка от цветя над тях.
— Сладко е — каза Райли.
— Нали? Мислех си за аквамарин.
— Моля?
— За пръстен. За Ани.
— О! Защото е като морето. Добра идея, Сойер.
— Дали не знаеш откъде мога да намеря такъв — камък, имам предвид? Само камък. Ще помоля Саша да ми нарисува модела, а Бран би могъл да… — Той размърда пръсти.
Сладко, помисли си тя отново.
— Ще се обадя тук-там.
Те имаха своята празнична вечеря, с украсената за случая маса и шампанско. Дойл може би предпочиташе бира, но реши, че някои моменти заслужават по-специална напитка.
Не говориха за битки, а за сватба, и като войник с вековен опит, той знаеше, че има моменти, когато трябва да оставиш битките настрана и да се отдадеш на любовта и живота.
Може би не би имал какво толкова да каже и за двете, но и без неговото участие разговорът никога не замираше.
— Ще се омъжиш ли за мен тук? — попита Бран. — Когато върнем всички звезди и животът ни отново ни принадлежи?
— Тук? Не може да има по-подходящо или красиво място! Мама…
— Ще я доведем, а семейството ми ще се изсипе до последния човек, повярвай ми.
— Мо̀раи! — възкликна очаровано Аника. — Ще ѝ покажа шаловете, които съм оплела. Но…
— Безпокоиш се, че няма да можеш да дойдеш, че ще се върнеш в морето — довърши Саша. — Бран?
— Ще ти направя басейн — обеща той. — Ако времето ти на сушата свърши, ще имаш басейн и ще си с нас на празненството.
— Ще направиш това за мен?
Бран се пресегна и хвана ръката ѝ, целуна я по кокалчетата.
— Ти си ми сестра.
— И моя. Ти и Райли. Така че ще ми бъдете шаферки. Съгласни сте, нали?
— Опитай се да ни спреш! Нали, Ани?
— О, много ще се радваме да ти станем шаферки! Какво е това?
Докато Саша се смееше, Райли посегна за още картофи.
— Нещо като адютанти. Това е традиция с дълга история — но ще се въздържа от подробни обяснения.
Тя пренебрегна ръкопляскането, което обиколи масата.
— В наше време означава, че ще се постараем денят на Саша да бъде прекрасен. А после ще купонясваме.