— И теб не те бива в извиненията — изкоментира Райли.
— Явно. Вижте, онова, което отидох да свърша, наистина беше важно за мен. Избрах лош начин и съжалявам. Меа culpa12, съвсем искрено. Нямам какво повече да кажа.
— Хайде да поохладим страстите и да поговорим по-късно. — Саша отиде да разбърка соса. — А и все още нямаме продукти.
— Не сте купили проклетите продукти?!
— Нещо се разсеяхме! — озъби се Райли на Дойл. — Но сега ще отидем за проклетите продукти!
— Не, ще отидем ние с Аника.
— Да. — Аника хвана Дойл под ръка. — Ще отидем, за да ми мине, и после пак ще говорим. — Тя вдигна ръка с дланта нагоре към Сойер. — Списъкът с продуктите, моля.
Той го извади от задния си джоб, подаде ѝ го.
— По дяволите! — промърмори, когато тя излезе с плавна походка под ръка с Дойл.
— Ще ѝ мине. На всички трябва да ви мине — подкани ги Райли. — Стореното — сторено. Ако ще продължавате да ни се карате, искам още вино.
Саша им хвърли поглед от печката.
— Изложили сте се на излишен риск.
— Не го чувствахме така — сви рамене Райли.
— Докато сте чакали злата богиня да ви донесе бирени фъстъци? — иронизира я Бран.
— Дори тогава. Беше явна заплаха, ирландецо. Дали ни е стреснала? Естествено. Но какво толкова можеше да ни направи? Нямаше да се бие сама. Знам, трябваше да ви кажем — освен на Аника, разбира се. Постъпихме глупаво, наистина глупаво. Просто дотолкова се бяхме вживели в тайната си мисия, че не помислихме за това.
— Късогледо, импулсивно. И разбираемо.
— Разбираемо… — Шокът остави Саша без думи. Тя се обърна рязко и зяпна изумено Бран.
— Влюбеният мъж често мисли със сърцето вместо с главата си — обясни той.
Сойер се опита да се усмихне победоносно на Саша, потупа сърцето си с ръка. Тя изсумтя.
— Райли не е влюбен мъж и би трябвало да е по-разумна.
— Понякога човек върши глупости заради приятелите си.
— Не са точно глупости… добре де, млъквам — промърмори Райли. — Хайде, Саша, всичко е добре, когато свършва добре. Знам, че си умираш да видиш камъните, които Сойер купи за пръстена.
— Не мисля, че… По дяволите, разбира се, че искам да ги видя!
Възползвайки се от временното затишие, Сойер побърза да извади торбичките от джоба си.
— Ето големия камък.
Изтръска камъка в дланта си. Съвършено кръгъл, с красив син цвят, той засия в нея като малко езерце.
— Аквамарин. — Бран се усмихна и поглади рамото на Саша. — Според легендата някога русалките са ценели скъпоценните камъни.
— Синьо море. Името означава синьо море, така че подхожда — добави Райли.
— Прекрасен е, Сойер! Може ли? — Саша го взе, вдигна го на светлината. — О, вижте колко много оттенъци на синьото! Не би могъл да избереш нещо по-подходящо за Аника.
— Мислиш ли? Купих и тези по-малки камъни. — От втората торбичка той изсипа миниатюрни диаманти, розови сапфири, още аквамарини. — Реших, че ще измислиш нещо, и взех и тези. — От трета торбичка той извади две платинени халки. — После Бран може да съедини всичко.
— С удоволствие.
— И аз вече имам няколко идеи. — Саша огледа още веднъж камъка, върна го на Сойер. — Но да знаеш, че още не ми е минало.
— Все пак бележим напредък. — Той прибра в торбичките камъните и халките.
— Като си говорим за напредък, бих искала да добавя нещо. Когато кучката каза, че се задава буря, космите на врата ми се изправиха.
Сойер погледна Райли.
— И твоите ли?
— О, да. В това се крие нещо, нещо голямо. Не е просто бръщолевене. Според мен тя се изпусна заради накърненото си самолюбие, но не бяха празни приказки. Може би ще извикат нещо в теб.
— Не и в момента — отвърна Саша.
— Нещо, за което да помислим. Аз ще го правя, докато чета книгите си. Това ще е моето покаяние.
— Проучването не е покаяние. Виж, ако направиш салата…
— Аз ще я направя, тя да си гледа книгите. — Сойер направи опит да се усмихне самодоволно. — На нея там ѝ е силата.
— Добър план. Ще съм в стаята си, ако имате нужда от мен. — Райли побърза да се измъкне, докато имаше тази възможност.
Не ѝ харесваше, че Дойл и Аника още са бесни, но си помисли, че на Аника ще ѝ мине бързо. А що се отнася до Дойл — за него имаше план.
Чу ги да се връщат, тъй като бе оставила вратите на балкона си отворени. Изчаквайки удобния момент, продължи да работи, да си води бележки. Дойл не се забави много.
Когато влезе, тя седеше на бюрото си. Не носеше друго освен тениската му.
Той затвори вратата с решителен жест.
— Това ли ти е дрешката за проучвания?
— Това. — Тя се завъртя в стола. Да, още е ядосан, но… заинтригуван. — Знаех си, че скоро ще си поискаш тениската. Затова реших да ми е подръка.