— Уважавам жените, но съм свикнал да обсъждам военните въпроси с мъже.
— Всички ние, взети заедно, нямаме твоя опит в битките.
Преди Дойл сигурно щеше да се съгласи, но сега поклати глава.
— Не е така, вече не. Но като оставим това и равенството на половете настрана…
— Понякога мъжът иска да разговаря с мъж. А жената с жена…
— Нямаме голям напредък. Изследването на подводните пещери не ни е донесло друго освен отметнати места за оглед.
— Съгласен съм. Същото беше и в Корфу и Капри.
— Тук ми изглежда различно. — Неспокоен, Дойл хвърли поглед към прозореца. — Не знам дали е заради чувствата ми към това място, но наистина е различно.
— Би ли го направил пак? — попита Бран. — Все се чудя. Ако знаеше, че не можеш да спасиш брат си, би ли постъпил другояче?
— Да не правя нищо, за да го спася? Е, тогава щях да имам живот с по-нормална продължителност, но какъв щеше да е той, като знам, че не съм направил нищо за брат си, а съм мислел за себе си? Имах предостатъчно време да стигна до извода, че съм сторил всичко по силите си. Не успях и тази мисъл никога няма да ме остави на мира, но знам, че сторих всичко по силите си, и бих го повторил.
Дойл се вгледа в чая си, тъмен и силен.
— Ти се чудиш защо не съм помолил Сойер да ме върне във времето, за да убия вещицата, преди тя да го нарани. Да, Сойер би го направил, защото е готов на всичко за приятелите си. Но ще те питам, теб, магьосника, бих ли могъл да променя съдбата?
— Не знам, ала съм сигурен в едно. Възможно е да спасиш един брат, а да загубиш друг. Или да започнеш война, в която ще загинат хиляди. Миналото според мен не бива да се променя. Дори боговете не го правят.
— Промениш ли един миг, променяш безкрайността. — Дойл се загледа в огъня, сенките и светлината. — И аз си го мислех. Но се провалих и мъжът, който той би могъл да бъде, беше погубен. Мъжът, който можех да бъда аз, бе погубен с него.
— И сега си достатъчно мъж. Затова сме тук, ти и аз, и още четирима други, понесени от ветровете на съдбата, образно казано. Вярвам в мисията ни и във всяка наша стъпка, във всеки избор, който правим. Затова сме тук.
Бран замълча, изви веждата си с белега.
— Какво искаш да направим?
— Мислех си за изговорените думи, за виденията на Саша. За това, че дойдохме тъкмо тук, а не другаде. Боговете ни карат да си платим за всичките ни стъпки, за всичките ни избори.
А този щеше да е един от най-болезнените, помисли си Дойл.
— Познавам пещерата, в която умря брат ми. Време е да се върна там. Време е да потърся там.
Очите на Дойл се присвиха, докато гледаше Бран.
— И ти си си мислел същото.
— Каквото и да съм си мислел, решението трябваше да дойде от теб. Ако си готов за това, ще отидем заедно.
— Утре.
— Утре — съгласи се Бран. — Мислех си за едни други думи — онези, които ти е казала червенокосата вещица. Че любовта ще прониже сърцето ти със зъб и нокът.
Дойл едва не прихна.
— Райли? Тя не се е втурнала да ми пронизва сърцето. Двамата сме се разбрали.
Бран се канеше отново да заговори, но Саша влетя в стаята.
— Съжалявам, че ви прекъснах.
— Не, свършихме. — Дойл се надигна да си ходи.
— Недей да ставаш още, искам да си кажеш мнението. Най-после улучих вкуса на Сойер на деветдесет и осем процента. Хвърлете един поглед. Той отиде да се увери, че Аника е заета. И да помисли още малко.
Тя прелисти страниците на скицника си, всяка съдържаща модели на пръстени, и всичките се сториха на Дойл повече от добри. Спря се на страница с един-единствен модел в средата.
Саша бе използвала цветни моливи, за да го открои морскосиньото на централния камък, заобиколен с ореол от бели диамантени късчета, те пък оградени с два розови сапфира от двете страни. Едната халка улавяше отраженията в розово, бяло и синьо — които се повтаряха и на другата, венчалната.
— Прекрасно е и много ще ѝ отива. Уникално — добави Бран. — Като нея.
— Не искам да му натрапвам мнението си, но според мен това е моделът! Ще го покажа на Райли. Ти какво мислиш? — обърна се тя към Дойл.
— Не ме бива в тия неща. На мен ми изглежда добре. Много блясък, точно по вкуса на Аника.
— Усещам, че се колебаеш. — Саша го изгледа изучаващо.
— Не ме бива в тия неща — повтори той. — Просто си спомних, че тя хареса украсата около герба, плитките. Ако халките бяха сплетени…
— О! — Саша го тупна ентусиазирано по рамото. — Суперидея! Ей сега ще го нарисувам! И ако Сойер не ми даде зелена светлина, значи му има нещо.
Тя излетя от стаята, както бе влетяла.
— Добре, това е уредено. — Бран се отпусна назад с чая, усмихна се на Дойл. — И май всички взехме участие. Така ни било писано.
Дойл замислено потърка рамото си.