— Жена ти удря по-силно от преди.
На Саша не ѝ отне много време да преработи модела. Откри Сойер в библиотеката в кулата, където той работеше с Райли.
— Аника?
— Занимава се с прането. Не познавам друг, който толкова да обича да го прави. — Сойер остави компаса върху една карта, поклати глава. — И има повече късмет, отколкото аз с това тук.
— Аз пък имах невероятен късмет. Добавих още един щрих към модела.
— Вече почти ме беше навила за другия.
— Но не на сто процента. Мисля, че идеята на Дойл ще ти хареса.
Райли вдигна поглед от книгата си.
— Дойл?
— Имаше предложение. Виж тук, Сойер. Халките можем да ги сплетем по същия начин, който използвах за оформянето на герба.
— Не знам дали… — Той погледна скицата. — О, да! Това е! Това е пръстенът! Защо не се сетихме по-рано?
— Не знам. Райли?
— Право в целта, Саша. Нали, Точно око?
— Право в целта.
— Занеси го на Бран тогава, нека започне със заклинанията.
— Да. Добре. — Той прибра компаса в джоба си, взе рисунката, която Саша скъса от скицника си. — Благодаря.
Саша го гледаше как тръгва.
— Нарочно го пришпори.
— Тук нищо не се случва. Всичко е застинало. Имам нужда от движение. Хайде да измъкнем Аника и да поработим върху премятанията.
— Не ми се удават особено.
— Именно.
— Има и друга причина, нали?
Райли избута назад масата, разкърши рамене.
— Може би ще поговорим за това след упражненията.
Беше неспокойна, призна си Райли, докато измъкваше приятелките си навън. Не можеше да се отърси от това нито с работа, нито с гмуркане, нито със секс и сън. Винаги, когато умът ѝ се разсееше за миг, безпокойството се завръщаше.
Реши, че известно време ще стои настрана от мъжете и ще започне да тренира нещо, което изисква връзка между ума и тялото.
Небето се задържа синьо и почти безоблачно, слънцето грееше весело. Доволна, Райли захвърли суитшърта, който бе взела на излизане, застана с ръце на бедрата, облечена в избеляла червена тениска с надпис „Изрови го!“.
Тук не беше Капри или Корфу, но този вкус на ирландско лято — който успяваше да се задържи цял ден — те караше да се чувстваш добре.
Тя се затича, направи тройно кълбо напред, закова при приземяването.
О, да, възвръщаше си формата!
А и Саша не беше толкова зле, колкото преди. Разбира се, приземяванията ѝ още бяха колебливи, но сега отскачаше по-високо. Колкото до Аника — никой не можеше да ѝ се опре. Все едно имаше криле, а не опашка.
Следвайки инструкциите на Аника, Райли направи кълбо назад, изви се и изпълни страничен ритник. Господи, толкова ѝ се искаше да има някой, с когото да се бие!
Следващата инструкция на Аника не се хареса особено на Саша, но тя атакува Райли, която събра ръце в кошница. Когато кракът на Саша удари кошницата, Райли го изблъска силно назад.
Последвалото задно кълбо бе повече от прилично, приземяването — нестабилно според Райли, но Саша бързо си върна равновесието, замахна с юмрук във въздуха.
— Направих го! Ще го повторя. По-добре.
Този път, докато беше във въздуха, Саша имитира стрелба с лък. Райли не се сдържа и се усмихна дори когато Саша не успя да се приземи добре и падна по задник.
— Още един път! — извика Райли.
На този „още един път“ Саша се закова, след което им хвърли победоносен поглед.
След час Райли вече се беше изпотила хубаво, мускулите ѝ бяха свършили добра работа, умът ѝ беше бистър. Но безпокойството отново я загложди.
— Окей, раздвижихме се. Божичко, как само се раздвижихме! — Саша седна на земята. — Е, за какво искаш да говорим? — обърна се към Райли.
— Не знам точно. — Райли разкърши рамене, сякаш искаше да провери как са.
— Боли ли още?
— He. — Като поклати глава към Аника, Райли напрегни глезените си, ахилесовите сухожилия. — Добре съм, и теглото ми вече става за бой. Май съм готова за бой. Чакането ме изнервя. Толкова сме близо. Искам да приключим.
Докато раздвижваше четириглавите мускули, погледна нагоре. Дойл стоеше на терасата, бризът рошеше косата му, очите му бяха вперени в нея. След един дълъг момент той се прибра.
— По дяволите!
— Да не сте се скарали с Дойл? — Аника погали съчувствено Райли по ръката. — Обичаш да се караш с Дойл. Нещо като любовна игра.
— Да. Не. Искам да кажа, че не се караме. Вероятно ще го правим и не виждам нищо лошо. — Тя погледна към Саша. — Но ти вече си усетила как стоят нещата.
— Съжалявам. Нямаше как да не усетя. Имаш чувства. И защо не?
— Нямам проблем с чувствата. Но получавам повече, отколкото искам, и не знам какво да правя. Не съм търсила подобно нещо, а сега започвам да привиквам.
— О! Ти си влюбена! Това е прекрасно! — Аника уви ръце около Райли.