— Ако имах живот, който можех да загубя, бих го поверил на теб. Това означава доверие и уважение.
— Може да се престоря на идиотка и да заявя, че ти е лесно да го кажеш. Но не съм идиотка и знам, че не е. Всичко е наред. — Тя му подаде ръка в знак на помирение.
Той я хвана за раменете, повдигна я нагоре, целуна я.
— Не си ми сестра.
— Хубаво е, че не съм.
— Но… значиш много за мен. Затова искам утре, когато отидем там, да си до мен.
Поразена, развълнувана, тя го погали по бузата.
— Ще бъда до теб.
Той я пусна на земята, размисли и хвана ръката ѝ. Но вместо да я раздруса, я задържа в своята, докато се връщаха към къщата.
Добре въоръжени, всички потеглиха рано сутринта. Райли беше на мотоциклета зад Дойл, докато се отдалечаваха от крайбрежието и минаваха през земя с меки зелени хълмове, които се издигаха към небе с гальовен летен син цвят.
Тя си представи как Дойл е поел по подобен маршрут през онзи тежък за него ден, яхнал кон. Копитата чаткат по земята, пелерината на Дойл се развява, когато той увеличава скоростта. Сега пътуването е по-бързо, помисли тя, докато профучаваха през завои, от които диви лилии изскачаха жълти — като слънцето, на което танцуваха. Но и по-трудно. Преди той беше вярвал, че ще спаси брат си, ще го върне у дома при семейството му.
Сега знаеше, че не може да го направи.
Но ако намерят звездата…
Възможно ли е това място, което някога бе съдържало такова зло, да е убежището на Ледената звезда?
Все едно, те пътуваха към битка. А Райли беше повече от готова да се бие.
Значиш много за мен. Така ѝ беше казал той. Тя се опита да не мисли твърде много за това, също както се опитваше да не задълбава в собствените си чувства. Точно сега това изобщо не е най-важното, напомни си тя. Каквото и да чувстваше тя, каквото и да чувстваше той, то не можеше да се мери със съдбата на световете.
Дойл намали скоростта, отклони се по тесен неравен път.
— Ще продължим пеша — обяви. — Колата на Бран не може да мине оттук.
Райли скочи от мотоциклета.
— На какво разстояние е?
— Малко повече от километър.
Той замълча, погледна отвъд един каменен зид към малка ферма, където петнисто куче дремеше на слънце, а в полето зад него пасяха крави.
Докато стоеше, фермерската къща с нейната синя украса, пристройките, един стар трактор, дори петнистото куче избледняха.
В полето и нагоре по хълма пасяха овце. Едно овчарче дремеше, подпряно на скала. То отвори очи, бледосини, и погледна към Дойл.
— Виждаш ли го?
— Кучето ли?
— Момчето. Онзи ден ме наблюдаваше. И сега ме наблюдава.
— Няма никакво момче. — Райли задържа ръката си на лакътя му, погледна назад към Бран, който приближаваше с останалите.
— Косата му е почти бяла под шапката. Задрямал е, с кривака в скута си.
— Във въздуха има някакво петно. — Бран вдигна ръка, побутна го. Присви очи при съпротивата му, побутна го отново.
Красивата ферма беше притихнала, кучето продължаваше да дреме.
— Тя те кара да виждаш разни неща, приятелю.
Дойл кимна при думите на Сойер.
— Нагоре по тази пътека, на около километър. Пещерата е малко хълмче от скала и чимове. Пред нея има езерце. През онзи ден беше почерняло.
А онова, което живееше в него, припомни си той, докато тръгваха по пътеката, се беше плъзгало под мазната повърхност като змия.
Сега край тясната пътека бяха същите жълти лилии и избуяли плетища, отрупани с обички. Наблизо прелетя сврака.
Докато приближаваха, той забеляза знаците и талисманите — издялани в дърво или камък, изработени от клечки и сламки. Предупреждения и защити срещу злото.
Тъй като другарите му не казваха нищо, той знаеше, че виждат само виещия се каменен зид, дивите цветя, пръснатите в полето крави.
Гарван се спусна от небето, кацна на стената. Райли посегна към пистолета си, но Дойл възпря ръката ѝ.
— Виждаш го — поне това. — Той извади меча си, разсече птицата на две.
Появиха се дървета, от тях се обаждаха птици. Ведрите полски птици, които не вредяха никому. През дърветата той улови проблясването на водата от езерото. Зави надясно, закрачи през предлагащата защита горичка.
Тъмносиня вода насред диви треви, задушена от плаващите листа на лилии.
После черна и мазна, раздвижвана от онова, което живееше отдолу.
— Какво виждаш? — попита той Райли.
— Езеро с лилии, което се нуждае от почистване.
— Друго петно. — Бран отново протегна ръка. — И през него водата изглежда гъста и черна.
— Пещерата. — Саша посочи към високия тъмен отвор. — Кръв и кости. Котел, в който бълбукат и двете. Не е чисто, не е чисто. Нереза лъже, и всичко вътре е лъжа. — Саша въздъхна, дойде на себе си. — Тя чака.