— Трябва да вляза вътре сам. Сам — повтори Дойл, преди някой да успее да възрази. — На мен нищо не може да ми направи.
— Глупости!
— И аз мисля като Райли — обади се Сойер. — Всички или никой. Гласувам за всички.
Райли извади пистолета си.
— Нали ще пуснеш светлините, Бран? По-добре да виждаме къде вървим.
Отворът на пещерата бе облян от светлина, ярка и бяла. Тръгнаха към него заедно, влязоха вътре.
Висока и широка, както си я спомняше Дойл. Листа и борови иглички, навени от вятъра и застлали пода ѝ. Животни, използвали я за убежище и оставили подире си изпражнения. Неравни туфи мъх, костеливите пръсти на плевели, прорасли в скалистите стени.
— Нека се разпръснем — предложи Райли. — И да огледаме.
— He се отдалечавайте много — предупреди ги Саша. — Усещам нещо… недобро.
— Засега ще се движим двама по двама. Саша е права. — Бран надникна през своята светлина. — Тук има нещо недобро.
Огледаха пещерата. Райли клекна и се зае да изучава старателно стените сантиметър по сантиметър. Само на половин метър от нея Дойл прокара ръце по трошливия мъх.
Напрежението впи нокти във врата му. Мускулите на корема му се стегнаха, сякаш се готвеха за битка.
Чуваше как Аника разговаря тихичко със Сойер, чуваше как ботушите на Райли дращят по земята, докато тя се движеше покрай стената.
Светлината се промени, премина в мръсносиво, в пещерата стана студено. Той се обърна.
Кости осейваха пода и Дойл подуши кръв, която се процеждаше в пръстта. Насред пещерата имаше черен котел, който димеше над огън, червен като прясна рана.
Вещицата, която той бе убил, стоеше и бъркаше съдържанието му с черпак, направен от човешка ръка. Косата ѝ бе черна и разрошена, лицето ѝ — ослепително красиво.
Усмихна му се.
— Можеш да го спасиш. Върни времето тук и сега. Той те зове.
Тя посочи с ръка.
На пода на пещерата, блед като платно, с няколко кървящи рани по тялото, лежеше брат му.
Протегна трепереща длан към него.
— Дойл! Спаси ме, братко!
С меч в ръката Дойл се извъртя рязко, за да посече вещицата, но тя изчезна със смях. Той се втурна към брат си, свлече се на колене до него, както бе направил толкова отдавна. Почувства как кръвта се стича по ръцете му.
— Умирам…
— Не! Тук съм! Тук съм, Фейлим!
— Ти можеш да ме спасиш. Тя каза, че само ти можеш да ме спасиш. Отведи ме у дома. — Между устните му плъзна струйка кръв, той потрепери. — Толкова ми е студено.
— Трябва да спра кървенето.
— Има само един начин да го спреш — като ме спасиш. Убий ги! Тяхната кръв за моята. Убий ги и ще живея. Заедно ще се приберем у дома. — Ръката на брат му се вкопчи в неговата. — Не се проваляй отново, скъпи братко! Не ме оставяй да умра тук. Убий ги! Убий ги всичките! Заради моя живот!
Стиснал брат си в прегръдките си, Дойл погледна назад.
Другарите му се биеха — с пистолет и арбалет, светлина и гривни, нож и юмрук, защото през задимения въздух в пещерата летеше крилата смърт.
Той не можеше да ги чуе.
— Аз съм ти брат, ти си се клел да ме защитаваш! Аз съм твоя кръв. Убий първо вещицата. Останалите са по-лесни.
Дойл постави нежно длан върху бузата на брат си. И като се изправи, вдигна меча си.
1
5.
В Дойл кипеше хладна ярост, леден гняв, а наоколо бушуваха кръв и лудост. Неговият брат. Млад, невинен, страдащ. Животът изтичаше от него, от смазаното му от болка тяло.
Около него се водеше люта битка.
Битките никога не свършваха.
През зловонния въздух видя как Райли разсича нападател с ножа си, после още един, докато му крещеше нещо, което той не можеше да чуе.
Нима не знае, нима не вижда, че сега той не е част от тях? Беше изолиран, в този момент бе откъснат от приятелите си. Далеч от тях.
Мълниите на Бран не можеха да проникнат в пространството около него, нито стрелите на Саша.
Брат му, помисли си той. Неговата кръв. Неговият провал.
— Спаси ме!
Дойл отново погледна към лицето, което го бе преследвало през вековете. Толкова млад, толкова невинен. Толкова изпълнен с болка и страх.
В главата му проблеснаха образи — ту радостни, ту скръбни. Фейлим, който се клатушка неуверено на малките си крачета на облян от слънце бряг. Опитва се да не заплаче, докато Дойл вади треска от палеца му. Как се беше смял, когато яздеше едно набито кафяво пони. Как беше израснал, същински левент, и въпреки това продължаваше да седи с жадни очи край огъня, когато дядо им разказваше приказки.
Но сегашният му образ засенчваше всички останали — Фейлим със смъртнобледо лице, с очи, полудели от болка, и кръв, която се стичаше в краката на Дойл.
Момчето вдигна трепереща ръка към мъжа.