— Моля те само за това, единствено за това, и ще живея. Само ти можеш да ме спасиш.
— Бих дал живота си, за да спася брат си. Ти не си моят брат.
Дойл насочи острието на меча си право в сърцето на лъжата. Тя изпищя — пронизителен, нечовешки писък. Кръвта ѝ потече черна, превърна се в пепел.
Сега мечът беше отмъщение, хладно и безжалостно, докато Дойл сечеше с него всичко живо по пътя си. Ако тварите забиваха нокти или хапеха, той не усещаше нищо. В него се надигаше друг вик, бойният вик на войната, ехтеше в ушите му, ускоряваше пулса му.
В главата му преминаваха като на лента хиляди битки, докато мечът му пронизваше и сечеше. Хиляди бойни полета. Хиляди врагове без лица, също като лудите създания, сътворени от отмъстителен бог.
Никакво отстъпление. Избий ги всичките.
Той видя един от черните кръвожадни зверове да забива нокти в гърба на Сойер. Отскубна го с гола ръка, размаза противната му глава с ботуша си.
Изви се рязко, за да продължи да убива, и видя, че от тях не е останало нищо освен кръв, съсиреци и пепел. Видя как Саша пада на колене, махаше с ръка, и Бран се втурна към нея. Аника прегърна Сойер не само за да го задържи, а и за опора.
Райли го гледаше, с наведен надолу пистолет и нож, от който капеше кръв.
Дъхът му бе учестен, осъзна Дойл, а главата му — пълна с думкащи барабани. Той, който се беше бил в безброй войни, чувстваше, че е на края на силите си.
Обърна се към Бран.
— Пречисти мястото.
— Сойер е ранен.
— Добре съм. — Сойер подхвана Аника за лакътя, стисна я лекичко, докато оглеждаше Дойл. — Добре съм.
— Пречисти мястото — повтори Дойл. — Не е достатъчно да ги унищожим.
— Да. — Бран помогна на Саша да се изправи на крака. — Дай ръка, любов моя. Ти също. Всички. Плът до плътта, кръв до кръвта.
Той събра кръвта от раните им в едната си ръка, протегна другата. Шепата му се напълни с чиста бяла сол.
— Мракът отблъскваме с кръвта. — Той обиколи в кръг другарите си, като ръсеше със смесената им кръв земята.
— Със сол благословени, сега оставяме следа — продължи, като мина отново по стъпките си, белият прах се сипеше между пръстите му. — Със светлина срещу злина. — Той задържа ръцете си над земята. — Сега огънят ще изгори нечистата лъжа, ще запламти ярко, за да пречисти мястото.
Огънят лумна, заискри, пръсна се около кръга, който Бран бе оформил. Превърна се в гореща червена светлина, после стана бял и студен, а накрая засия в чисто, успокояващо синьо.
— Злото е прогонено оттук, победено от смелостта, светлината и милосърдието. И шестимата сме свидетели на това. Да бъде!
Огненият кръг пламна, оцвети въздуха в меко синьо и постепенно угасна.
— Направено е.
Дойл кимна, пъхна меча в ножницата.
— Ако звездата е тук, ще почака. Първо трябва да се погрижим за раните си.
— Просто така? — попита Райли, докато той излизаше с твърда стъпка. Канеше се и тя да го последва, когато Бран я спря.
— Ще продължим по-късно. Всички пострадахме. Имам малък санитарен комплект в колата, но… Сойер, ти можеш ли да ни прехвърлиш дотам? По-добре да не ходим в това състояние.
— Той е ранен в гърба и ръката.
— Не е толкова зле — увери той Аника. — Ще се справя с преместването.
Саша закуцука към изхода с помощта на Бран. Райли пренебрегна собствените си рани, макар рамото ѝ да гореше, и пристъпи навън.
Дойл стоеше неподвижно, лицето му приличаше на маска под пръските кръв.
Ще се прехвърлим където оставихме колата и мотора — каза му Бран. — Трябва да се погрижим за раните.
— Съберете се — подкани ги Сойер. — Така ми е по-лесно
С ръка, която леко трепереше, той извади компаса си. Вдиша и издиша, кимна.
Райли почувства леко раздрусване, после се озова до мотора на Дойл. Забеляза, че Сойер не възрази, когато и Аника, и Саша му помогнаха да влезе в колата.
— Аз ще карам — заяви тя на Дойл.
— На никого не давам да кара мотоциклета ми.
— Днес ще направиш изключение. Защо не си погледнеш ръцете? — Тя измъкна избеляла кърпа от задния си джоб, подаде му я. — Увий я около най-лошата рана и не се дръж като магаре.
Тя се качи на мотоциклета и го запали.
— Раните ми ще изчезнат още преди да сме се върнали.
— Качвай се или ще вървиш пеша!
Тъй като Дойл знаеше, че не е толкова сигурен в себе си, колкото му се иска — или трябва да е, — скочи на седалката зад нея.
Тя подкара мотора, както караше всичко останало. Безразсъдно бързо. Но той беше в настроение за подобно безразсъдство. Райли се справяше добре, което не го изненада, водеше ги през серпентини и завои, профучаваше край каменни зидове, минаваше на косъм от живи плетове.
Дойл нямаше нищо против размазаните образи, боцкането и паренето в зарастващите рани. Това му помагаше да не мисли за отвратителното преживяване.