— Ще те зарадвам — не е толкова сериозна като тази на Сойер и няма да имам нужда от ножа, за да източа кръвта.
— Хубаво.
— Бира? — попита я Сойер.
— Текила. Двоен шот.
— Имаш го.
Заболя я, при това толкова, че след като пресуши шота, поиска още един. Докато болката отминаваше, изгълта втория, продължи да седи, за да може Бран да се погрижи за по-малките ѝ рани.
— Добре, а сега е твой ред. — Саша посочи към Бран. — Сядай. Ани, хайде да излекуваме лечителя.
— И аз бих пийнал бира.
Дойл извади една за Бран. Неговото проклятие го излекува, помисли си той. Останалите? Те се излекуваха един друг. Той стоеше, също толкова откъснат от тях, колкото и по време на ужаса в пещерата. Обърна се и се упъти към вратата.
— Никой няма да излиза — спря го Райли.
— Имам нужда от въздух.
— Ще почакаш малко.
— Не можеш да ми нареждаш, Райли.
— Тогава аз ще го направя. — С хладен глас, докато се грижеше за раните на Бран, Саша погледна към Дойл. — Никой няма да излиза, докато не поговорим за онова, което се случи.
— Какво се случи? — Той искаше да се отърси от спомена, както искаше да свали кървавата превръзка на ръката си. — Влязохме в битка, не неочаквана, и отново победихме.
— Това изобщо не е всичко. Тя те откъсна от нас — настоя Бран. — Използва мястото и спомените ти срещу теб.
— Проникна в ума ти, приятел. Или се опита — заключи Сойер. — И ние не можехме да стигнем до теб. Беше като стена или проклето силово поле. Ние от едната страна, ти от другата с…
— Вие сте го видели?
Райли реши да изпие още един шот.
— Мъж — или по-скоро момче. Младо, кървящо. Не чувахме, но виждахме, че ти говориш. Сякаш беше в транс. Тварите на Нереза кръжаха наоколо, но не те закачаха. Ти беше…
— …в капан — довърши Саша. — Мисля, че причината да бъдем вкарани там, беше да те раздели, да те откъсне от нас. Да те върне назад във времето.
— Помниш ли, попитах те: ако можеш да се върнеш и да го спасиш, ще го направиш ли?
Дойл поклати глава към Бран.
— Не беше той. — Най-сетне се предаде, седна. — Приличаше на него, гласът му беше като неговия. И отначало… Сякаш всичко се връщаше назад, сякаш имаше шанс да променя миналото. Не ви чувах и дори когато видях да се биете, това ми се струваше далечно и маловажно. Исках на всяка цена да спася брат си, да го върна у дома.
— Защо не го направи тогава? — попита остро Райли.
— Той каза, че за да го спася, трябва да ви избия. Вашата кръв за неговата — и щял да бъде пощаден. Бил съм се провалил преди, но съм можел да го спася сега. Само трябвало да ви избия. Под меча ми са минали мнозина. Какво са още петима за живота на брат, който съм се клел да защитавам?
— Значи е поискал да извършиш зло — заключи Аника.
— Точно така. И тогава разбрах. Това не беше Фейлим. Никога не би поискал подобно нещо. Никога. Той беше самата доброта и човечност. Името му означава „винаги добър“ и той беше точно такъв. Той… той беше като вас — осъзна Дойл. — Затова направих каквото е необходимо.
— Какво? — Райли остави шумно чашата от шота. — В един момент стоиш в транс, в следващия се втурваш в битката като луд.
— Пронизах сърцето на брат си с меча.
— Сърцето на създанието — поправи го Саша. — Не на брат ти.
— Да. Сърцето на създанието. Което беше с лицето на брат ми. — Той се надигна. — Затова сега се нуждая от малко въздух, по дяволите!
Саша остави балсама, целуна Бран по темето.
— Ако не го последваш, Райли, ще ме разочароваш.
— Той иска да е сам.
— Това, което иска и от което се нуждае, са две различни неща.
— Не знам как да…
— Тогава измисли нещо, но иди при него.
— Добре де. — Райли взе съсипаната си тениска, навлече я, докато излизаше.
— Ти си умна и мила, пророчице моя. — Бран допря ръката на Саша до устните си.
— Знам какво е да се чувстваш изолиран. И знам какво е да обичаш, когато любовта изглежда невъзможна.
Райли не беше настроена особено любовно. На мястото на Дойл щеше да рита и удря всеки, който ѝ се изпречи. Напомни си, че може да понесе един удар, пъхна ръце в джобовете си и прекоси моравата към мястото край морската стена, където стоеше той.
— Казах каквото имаше за казване. Не искам да разговарям с теб или с когото и да било.
Прав е, помисли си тя и не каза нищо.
— Остави ме на мира!
Това щеше да е лесният начин, призна Райли. Но реши да избере трудния, седна и го загледа мълчаливо.
— Нямам какво да ти кажа! — Гневът му изригна, нарани повече него, отколкото нея. — Няма да се оправдавам пред теб, пред когото и да било!
Когато тя продължи да мълчи, той се вбеси още повече. Сграбчи я за тениската, смъкна я от стената.