— Направих каквото трябваше! Това е всичко! Не искам нищо от теб!
Той още не бе отмил кръвта от себе си — но и тя не я беше отмила. Лицето му беше грубо и скрито под неколкодневна брада. Очите му гледаха измъчено.
Райли се поколеба дали да послуша инстинкта или разума си. Избра инстинкта. Дойл я избута, когато обви ръце около него, но тя не се отказа. Когато усети болка в раненото си рамо, стисна зъби, прегърна го по-силно.
Инстинктът се оказа правилният избор, защото той се укроти и отпусна глава върху нейната.
— Не се нуждая от съчувствието ти.
— Но ще трябва да го приемеш. А също и уважението, което върви с него.
— Уважение, друг път! — Той се откъсна от обятията ѝ, отстъпи назад.
— Искам да ти кажа нещо и ще ти се наложи да ме изслушаш.
— Не и ако ти запуша устата.
Тя зае войнствена стойка, повдигна брадичка.
— Само опитай, и ще пострадаш! Нереза е използвала мъката ти — върнала те е към онзи момент, когато си страдал най-силно, и ти е предложила лъжа. Лъжата ѝ промени ситуацията и дойде под формата на човек, когото си обичал и изгубил. Тя те измами, Дойл — както измами и мен в гората, както се добра до Саша в онази първа пещера в Корфу — но в твоя случай не с насилие, а с жестокост.
— Знам какво направи. Бях там.
— Не се дръж като магаре. Особено когато имам да ти кажа нещо важно, което не осъзнаваш, защото си твърде ядосан. Ти беше по-силен от нея. Направи каквото трябваше, да, но го направи, защото си по-силен.
— Не беше брат ми — започна той и тя го приближи, тупна го леко с юмрук в гърдите.
— Глупости! Създанието приличаше на него, притежаваше неговия глас, кървеше и умираше в същата пещера, където си го изгубил. Ти имаше избор и не ми казвай — да не си посмял, — че за един кратък миг не си се изкушил да направиш каквото иска тя. Да разрушиш проклятието. Не ми казвай, че изборът, който направи днес, не е бил най-трудният в живота ти.
— Бих си прерязал гърлото, стига това да можеше да го спаси. Но дори предложението да беше истинско и създанието да беше брат ми, пак не бих ви жертвал — теб или някой друг в тази къща.
— Знам.
Той нямаше думи да изрази колко важно е това за него
— Когато тя ме изолира от вас, можех да ви погледна отстрани и да се запитам: какъв смисъл има всичко това? Вие ще живеете, ще умрете, а аз просто ще продължа. Различни сме.
— Три нощи в месеца и аз самата съм доста различна.
— Не е същото.
— Е, да! „Аз съм този, който трябва да живее вечно и да се мъчи.“ — Райли притисна драматично ръка към сърцето си. — „Трябва да живея вечно, млад и секси, и силен, и да се мъча.“ Вземи се в ръце, старче!
— Ти нямаш представа какво…
— Дрън-дрън! Защо за малко не забравиш, че си прокълнат? Разполагаш с предостатъчно време за това.
— Господи, не си поплюваш!
— Или искаш потупване по рамото, утешителни целувки? Ще отида да доведа Саша или Аника.
Тя понечи да се обърне и се усмихна, когато той я улови за лакътя и рязко я обърна. Срещна гневния му поглед с подигравателна усмивка и се наслади — при това много — на начина, по който той я изтри от лицето ѝ.
Начинът, по който той притисна устните си към нейните, твърди и топли. Начинът, по който ръцете му я обгръщаха, моделираха, притежаваха.
Нещо в нея потрепери, когато тази уста, тези ръце изведнъж станаха гальовни. Когато за един сладостен миг почувства истинска нежност.
Стисна плътно очи, когато той я прегърна, когато плъзна леко и свойски ръце по гърба ѝ.
— Не мога да ти опиша колко го обичах!
— Знам. Всички го виждаме.
— Когато проходи, ме следваше навсякъде като паленце. Изпълнен със светлина и… жизнерадост. Чувствах се като негодник, когато не му обръщах достатъчно внимание. Приличаше на Аника. Сега си мисля, че това е причината да имам слабост към нея от самото начало.
— И няма нищо общо с невероятния ѝ сексапил?
— Това е бонус. Не ви чувах и в тази мъгла, през тази стена, сякаш бяхте много далеч. Но знаех кои сте. — Той разхлаби прегръдката си, взря се в лицето ѝ. — Нереза не успя да ме заблуди докрай.
— Защото не ни познава достатъчно. Затова и ще я победим. А и сме по-умни от нея. Поне аз съм много по-умна.
— Сега кой прекалява?
— Казвам истината. Стига ли ти толкова чист въздух?
— Бих пийнал още една бира.
— А аз искам да хапна нещо. Мой ред е да се погрижа за обяда, затова ще ядем сандвичи. Можеш да ми помогнеш да ги приготвя.
— Аз съм дежурен по кухня довечера.
— Значи ще ти помогна да купиш пицата.
Той погледна към къщата, после пак към Райли и почувства как се отпуска.
— Дадено.
В покоите си под земята Нереза беснееше. Тварите, които бе създала, се пръснаха и изпокриха. Само Малмон остана, готов — дори доволен — да поеме гнева ѝ.