Не ѝ се стори егоцентрично, че се пита дали името, което търсят, може да се окаже тяхно. На техен предшественик. Като нищо би могло да има подобна връзка. Логично бе да е надпис върху надгробен камък или някакъв друг знак.
Отхвърляйки това предположение, тя се зачуди дали няма да намерят имената на трите богини или на бебето кралица.
Или пък…
— Може да е името на звездата. — Като клекна, тя прокара пръсти по избледнелия надпис върху покрит с лишеи камък. — Най-вероятно е на ирландски —realta de orghor— заради Арианрод. Но е възможно също да е на гръцки или латински.
Струва ми се малко вероятно да го намерим на толкова открито място — обади се Дойл. — А и от дъжда всичко плува във вода.
— Камъни, имена, вода — и трите неща ги има тук. Струва си да погледнем. А и не гъмжи от туристи.
— Всеки уважаващ себе си турист би прекарал подобен ден в кръчмата.
Със сигурност, съгласи се вътрешно Райли и продължи през избуялата трева към руините.
Древното винаги я беше привличало. Както и основите, които то градеше за идните поколения. Тя си представи какъв е бил животът тук, зад каменните стени. Живот на молитви и мъдрост, на усилен селски труд.
И на суеверия.
Някои от хората бяха положени да почиват вътре, под каменни плочи, върху които имената и датите приличаха на бледи отпечатъци, ерозирали с времето и от времето. Но тя чуваше ехото на живота и смъртта, на запалени огньове, на къкрещи гърнета, на гласове, шепнещи молитви. Мирис на тамян, на дим и земя.
Тя пое по тесни, извити каменни стълби, като отбелязваше мимоходом къде напречните греди — отдавна изчезнали — бяха поддържали втория етаж, третия.
През един отвор излезе върху широка козирка над лениво течащата река. Забеляза птицата, сгушена на едно дърво, бръкна под якето си за пистолета.
После си отдъхна.
Обикновена врана, мързелуваща в дъждовния следобед.
Видя долу Аника да се върти в кръг с вдигнати нагоре ръце, сякаш искаше да улови дъжда.
— Винаги си намира забавления.
— Където и да отиде — съгласи се Дойл зад нея.
Райли извърна глава.
— Странно, ботушите ти би трябвало да вдигат повече шум върху каменни стъпала.
— Не и ако знаеш как да ходиш. Тук няма нищо, Гуин.
— Има история и традиция, има архитектура и дълговечност. Стоим тук, където някога са стояли заровените в това гробище. Това значи нещо. Но, да, не мисля, че това е мястото.
Райли гледаше как Саша влиза в руините с Бран.
— Тя усеща натиска — от всички нас. Тук сме вече трета седмица.
Райли проследи погледа на Дойл, беше го насочил към Аника.
— Нашата русалка има време. Повече от месец. Но не сме дошли толкова далеч, за да се разтакаваме.
— На мястото на Нереза, от тактическа гледна точка, бих забавил нещата, докато времето на Аника изтече — докато един от нас по естествен път се отдели от останалите. — Безсилен пред дъжда, Дойл огледа мъглата и камъните. — Дори първо да намерим звездата, трябва да открием и острова, да стигнем дотам. А стрелките на часовника се въртят.
— Майната ѝ на тактиката!
— Подходящо за мото на Къстър13.
— Така ли? Бил ли си в територията Монтана през 1876 година?
— Не, пропуснах.
— За твое сведение Къстър е бил арогантен егоист и маниак, който е избивал индианци, без да му мигне окото. Накрая те са му видели сметката. Доста си приличат с Нереза.
— Индианците са спечелили битката, но не и войната.
Избутвайки назад шапката си, тя изви глава, за да огледа красивото мъжествено лице на Дойл.
— Знаеш ли, може би не общият ни натиск върху Саша я кара да блокира. Може да е твоят вечен песимизъм.
— Реализъм.
— Реализъм? Не думай! Аз съм ликан и стоя тук с тристагодишен мъж. Долу има русалка, която подскача из гробище. На това ли му викаш реализъм? Ние сме мистична сила, Макклиъри, не го забравяй!
— Триста петдесет и девет годишен, ако трябва да сме точни.
— Странно. Защо не… я почакай малко… — С присвити очи тя се обърна към него. — В коя година си бил прокълнат? През 1683-та, нали?
— Да. Защо?
Поразена, тя го тупна с юмрук в гърдите.
— Я пресметни! Това означава, че е било преди триста трийсет и три години! Три-три-три! Три е силно число.
— Не виждам как…
— Три! — Райли „изстреля“ числото и го изписа във въздуха. — Как съм могла да го пропусна? — Сграбчи Дойл за ръката, затегли го към стълбите. Спря насред пътя, защото Бран и Саша идваха към тях. — Дойл е на триста петдесет и девет години.
— Не му личат — усмихна се Саша.
— И е бил прокълнат през 1683 година. Преди триста трийсет и три години.
Бран наклони леко глава, постави ръка върху рамото ми Саша.