— А това са децата им? — продължи да пита Бран.
— Имаха още три освен двете тук. Почти не ги познавах.
Дойл се премести към последния си брат.
— Килиан, той обичаше да мечтае. Пееше като славей и момичета му се лепяха като мухи на мед. Сестра ми Маири не е тук, погребана е със съпруга и децата си в църковен двор близо до Килшани. Властна, твърдоглава. Никога не се предаваше.
Той установи, че намира утеха в споменаването на братята и сестрите си. На баба си и дядо си. Замълча край гроба на баща си.
— Добър човек беше — произнесе накрая. — Обичаше жена си, децата си, земята. Учеше ме да се бия, да строя с камък и дърво. Нямаше нищо против забавните лъжи, но не понасяше да го мамят… Мама. Тя се грижеше за къщата и за всичко в нея. Пееше, докато готвеше. Обичаше да танцува, а когато Маири роди първото си дете… Още я помня как държеше бебето, гледаше го в личицето. Каза: „Който и да си бил преди, сега си Ейдън“.
Аника положи глава на ръката му.
— Ние вярваме, че когато някой от нас умре, отива на друго място. Спокойно и красиво. След време имаш избор дали да останеш там, или да се върнеш. По-трудното е да се върнеш, но повечето го правят.
Утеха, помисли си отново Дойл.
— Така и не ти благодарих за цветята и украсата от миди и камъчета върху гробовете.
— Направих го, за да ги почета. Дори и да изберат да се върнат, може да не ги познаем.
— Е, описах ви ги, или поне донякъде. Казах ви имената им. Тук няма звезда.
— Просто ни е нужен някакъв ключ към намирането ѝ. Ще поработя по въпроса — обеща Райли. — Може да не е тук. Може да е вътре в къщата или около нея, или в стария кладенец. Някъде в гората. Нещо ме кара да мисля, че е точно тук.
— Хайде да влезем вкъщи, да си починем. Последните няколко дни бяха доста мрачни — подкани ги Саша. — Едни почивка ще ни се отрази добре.
— Хайде да пийнем вино със сирене и хляб — предложи Аника. — Сойер каза, че довечера може аз да съм главният готвач и да приготвя… Какво да приготвя?
— Картофена супа в хлебна купа — отвърна Сойер. — Идеална за дъждовни дни.
— Хлебна купа? Как очаквате да се съсредоточа върху проучванията си, когато знам, че ще ям в купа от хляб?
Саша улови Райли за ръката.
— Като първо пийнеш чаша вино.
— Да, това сигурно ще помогне.
Виното обикновено действаше. И Райли нямаше нищо против да изпие чаша пред огъня, вдигнала крака на масичката, докато работи на таблета си. Особено ако въздухът започне да ухае на каквото там Сойер бе научил Аника да кълца, бърка и смесва.
Тя си помисли, че Саша сигурно изпитва същото, докато скицира на дивана. Дойл бе споменал нещо за горещ душ и беше изчезнал. Тя предположи, че му е нужно лично пространство, и реши да му го предостави.
Забеляза лениво, че Бран отсъстваше вече час, по едно време се върна, отново излезе. Малко след като помогна на Аника да оформи топки от тесто, Сойер ѝ каза да ги покрие с кърпа и да изчака един час.
И също се измъкна.
Райли свали таблета си.
— Ами ако се опитаме да намерим нещата от списъка?
— Какъв списък? — учуди се Аника.
— Не, това е нещо като игра.
— Обичам игрите! Сойер ме научи на една с карти — ако загубиш, събличаш нещо. Но той каза, че можем да я играем само двамата.
— Да, при нея е по-добре да сте дует. А при тази имаш списък с неща, които трябва да намериш, и тръгваш да ги търсиш.
— Както при звездите. Значи е мисия.
— В известна степен.
Саша погледна над скицата си.
— И как този „лов“ ще ни помогне да намерим звездата?
— Така ще претърсим основно къщата, ще се оглеждаме за нещо необичайно. Не знам точно. Просто идея — призна Райли. — Семейството на Дойл е построило това място. Той е роден тук. Бран също е издигнал къща тук триста години по-късно. Ние шофирахме из Клеър, обикаляхме района пеша, гмуркахме се в океана. Но ми се струва по-логично отговорът да е тъкмо тук.
— Не смяташ ли, че Бран, бидейки Бран, щеше да го усети? — попита Саша.
Тъй като Райли бе обмисляла това, вече имаше теория.
— Според мен нещата не са започнали истински преди януари — и преди нежеланото безсмъртие на Дойл. Да, всички освен теб вече знаехме за Трите звезди, преди да се съберем в Корфу — което също е част от пъзела. Всички знаехме — но не и ти. Часовникът започна да отмерва времето, когато Дойл достигна магическото число.
Тя стана, наля си още вино.
— Това е солидна теория — януари задейства часовника, ти започваш да получаваш видения за нас, за звездите. Отнема ти известно време, но отиваш в Корфу — както и всички ние. На едно и също място, по едно и също време.