Които продължиха да се въртят в главата ѝ, докато прибавяше точки към списъка за търсене, а до ушите ѝ достигаха гласовете в другия край на стаята.
17
.
На масата Аника се възхищаваше на пръстена си, свиваше пръсти, за да го накара да заблести. Мислеше си, че най-много иска да се омъжи за Сойер на острова, на който я бе завел — там, където един от нейните хора беше дал на неговия предшественик компаса. Където той за първи тя ѝ бе казал, че я обича.
Можеха да дойдат всички — земните хора, които му бяха роднини, морските хора. Толкова се надяваше да се омъжи за Сойер, преди краката ѝ да изчезнат. Така можеше да носи красива рокля и да танцува с него.
Видя, че Саша ѝ се усмихва, докато мъжете говореха за бойни планове и сериозни неща.
— Обичам да го гледам и да го усещам на пръста си. И при теб ли е същото?
— През цялото време.
— Ще дойдеш ли на сватбата? Ще стоиш ли до мен с Райли, както ще го направим ние за теб?
— Мислех, че никога няма да попиташ — засмя се Саша.
— Много ми се иска да се оженим на острова. На нашия остров.
Сойер я прегърна през кръста.
— И аз си мислех същото.
— Наистина ли? О, тогава могат да дойдат всички! Нашето семейство, твоето семейство, моето семейство! Ще има цветя, на сушата и в морето, и музика. И вино. Ще бъде прекрасно! Повече от всичко, за което съм си мечтала, когато съм си представяла този ритуал като малка. Имах си местенце, където сънувах специални сънища, и този беше най-специалният.
— Какво местенце?
— В топлите води на юг, където водата е толкова прозрачна, че слънцето прониква през нея. Градина от корали и морски растения. Сгушвах се там и сънувах най-хубавите си сънища.
Сега сънят ѝ беше на път да се сбъдне, помисли си тя, и се притисна към Сойер.
— Ти имаш ли си скришно местенце? — попита го.
— Къща на дърво.
Очите ѝ се разшириха.
— Живял си на дърво?
— Не, това е малка къщичка, построена между клоните. Високо горе. Татко и дядо я направиха за децата. Всички се мотаехме там, но аз обичах да се качвам сам горе, особено в летните нощи. Сигурно съм сънувал доста хубави сънища.
— Особено след прелистването на порносписания — обади се Райли през стаята.
— Това са друг вид сънища.
— Какво е порносписание? — полюбопитства Аника.
— Ще ти обясня по-късно. Ами ти, многознайке?
— Аз ли? — Райли отново погледна към тях. — Ние често пътувахме, затова имах такива места навсякъде. Книгите са моето място — не е толкова скришно, но си е мое. В тях има колкото искаш сънища. Но сега, като се замисля, си спомням за един стар килер вкъщи. Сигурно това е бил моят вариант на къщичка сред клоните или на морска градина.
— Саша? — Наслаждавайки се на разговора, Аника се обърна към нея. — А твоето тайно местенце?
— Тъкмо щях да кажа, че нямах такова, но се сетих. Таванът. Струваше ми се много закътан, можех да се усамотя там, когато исках да се измъкна от всичко и всички. Рисувах и си представях, че съм като останалите. Не бях щастлива, както съм сега.
— Жалко, че тогава не съм ти била приятелка.
— Сега обаче наваксваме. Хайде да продължим темата. Твой ред е, Бран.
— Имаше едно поточе не много далеч от дома ни в Слайго. Поемах към него, когато имах да мисля за сериозни неща. Сядах, облегнал гръб на едно старо, чворесто самодивско дърво, гледах рибата в потока, упражнявах се в правене на магии и си мечтаех да стана голям вълшебник.
— Такъв си! — Аника притисна длани една в друга. — Дойл, къде беше твоето място?
— Като момче имах много работа. Дните ми бяха запълнени — да събера дърва за огрев, да изкопая достатъчно торф, да се погрижа за животните.
— И да ходиш бос в снега шестнайсет километра до училище. По нанагорнище — добави Райли и си спечели хладен поглед.
— Нямал си обувки?
— Тя говори с познатите клишета — обясни Дойл на Аника. — Бях най-големият и затова имах повече отговорности… Но и упорити навици. Забранено ни беше да се катерим по скалите и естествено, копнеехме да го правим. Успеех ли да се измъкна от братята и сестрите си, от домашните задължения, тъкмо това правех. Харесваха ми опасността, разпененото море, бръснещият вятър. И когато намерих…
Той млъкна — шокиран, изумен. През цялото това време? — зачуди се, докато умът му се опитваше да асимилира мисълта. През цялото това време ли е била там?
— Не е в къщата! Нито в гробището! Звездата не е на нито едно от тези две места!
Райли вече се беше изправила на крака. Остави таблета, пристъпи към масата.
— Но знаеш къде е?
— Не съм сигурен… — Ядоса се, че му е нужно време да се овладее. — Възможно е — продължи, вече по-уверено. — Просто теория, като твоите. Катерех се по скалите, все по-високо и по-високо, и ако не ме хванеха и не ядях пердах, се изкачвах още по-нагоре. Дори нощем, на лунна светлина — Бог ми е свидетел, че ако се бях подхлъзнал… Но това беше част от приключението. Тръпката, рискът. Все пак аз бях най-големият, а Фейлим, той току-що се беше родил и мама беше заета, а татко — очарован. Брат ми беше красавец, дори момче на девет години като мен можеше да го види. Фейлим беше едва на няколко дни, когато открих пещерата… Бих пийнал уиски.