Не просто готови да намерят звездата и да я съхранят, а да се бият. В мига, щом Нереза узнаеше, че последната звезда е при тях, веднага щеше да се появи.
Като си мислеше за това, Райли излезе от библиотеката, отправи се към дневната, където държаха оръжията. Дойл седеше край гаснещия огън, лъскаше меча си.
— Трябва да поспиш — каза ѝ.
— Това смятам да направя. Отнася се и за теб.
— Веднага щом свърша с меча. Не се сетих за пещерата. А трябваше. Не го направих.
— Аз пък не те попитах дали тук има нещо с по-специално значение за теб. Бях се вторачила в гробището, защото реших, че то е важното за теб.
— В началото и аз мислех, че си права. Не ми беше приятно.
Тя седна срещу него.
— Имаш право да искаш семейството ти да почива в мир. Мисля… Искаш ли да знаеш какво мисля?
— Че това спирало ли те е някога? Да — призна той, когато тя не отговори. — Искам да чуя какво мислиш.
— Мисля, че е дар. Мисля, че е нещо, което ти е дадено преди неколкостотин години, за да ти помогне да решиш останалото. Всяко момче иска да стане герой, нали? A сега и ти си. Герой си — настоя тя, когато Дойл поклати глава. — Просто ти е дадена възможност да си такъв или да се откажеш. Не си се отказал. Върна се към — да си го кажем направо — опасното място, където е бил убит брат ти, а когато Нереза се опита да използва мъката ти срещу теб, срещу всички нас, не се поддаде. Не искаше да стоиш в гробището днес и да говориш за семейството си. Но го направи. Това не е храбростта от битките, но е храброст. Така че…
Тя се изправи на крака.
— Както вече казах, опитвах се да си изясня някои неща.
— За да намериш острова.
— Не, не е това. Имам предвид лични неща. Ние сключихме сделка, а аз не я спазвам.
Той се намръщи:
— Каква сделка?
— Просто секс, само добър, здравословен секс. Не сълзлива история. Но нещата малко се промениха. За мен.
Той остави меча настрана много внимателно.
— Да не си бременна?
— Не. Божичко! Често си дразнещ, и си мрачен. И вечно ни притискаш — каза тя.
— Това какво общо има със секса?
— Няма. Има общо със сълзливата част, която не биваше да се случва. Не знам защо се случи. Но искам да знам — и това също е дразнещо. Бих могла да обвиня и теб донякъде, защото трябва да ти вадя думите с ченгел. Например до днес не знаех, че си бил на двайсет и шест, когато са те прокълнали.
— Как разбра?
— Просто пресметнах, за бога! Колко голям си бил, когато се е родил Фейлим — на девет, колко голям каза, че е бил той, когато е умрял — на седемнайсет. Което означава — като изключим безсмъртието, — че си няколко години по-млад от мен. Звучи ми странно.
Без да каже нищо, Дойл отново посегна към меча си.
— Остави това и ме изслушай. Искам да ти кажа, че въпреки всичко изредено — а бих могла да изброя и положителните ти качества, но и бездруго вече стана прекалено дълго. Та въпреки това или може би тъкмо заради това — не съм си го обяснила още, — но съм влюбена в теб.
— Не, не си.
Тя си беше представяла всякакви отговори, но не и подобна хладна, спокойна реакция. Подготвена беше за наранени чувства, дори за силен удар в сърцето. Но не и за обида. Усети как се изпълва с гняв.
— Не ми казвай какво чувствам! Не ми казвай какво има тук вътре! — Тя тупна сърцето си с юмрук. — Знам какво ми е, макар че предпочитам да не ти го бях казала. Не умирам от щастие, че е така.
— Просто си се увлякла, това е всичко. Спим заедно, а всички останали говорят за сватби и цветя. Поддала си се на общото настроение.
— Глупости! Обиждаш ме! Казах ли нещо за сватби и цветя? Приличам ли на човек, който гори от желание да си купи дълга бяла рокля и да държи букет?
Той усети лека тревога.
— Не, не приличаш.
— И на мен не ми харесва, но това е положението. Признавам ти го, защото те уважавам. А ти ми покажи уважение, като не ме вземаш за някое глупаво сантиментално момиче.
Дойл реши да не отстъпва.
— Казвам само, че сме в странна и напрегната ситуация. И прибавихме секс към нея. Ние… уважаваме се взаимно, вярваме си. Очевидно сме привлечени един от друг. Ти си умна жена, жена на логиката, на разума. Жена, която би трябвало да знае, че…
— Достатъчно умна, за да знам, че логиката и рационалното мислене не значат нищо, когато става дума за любов — Вече съвсем бясна, тя се плесна по бедрата. — Какво си мислиш, че си повтарям от известно време насам? Но това е, което изпитвам. Един бог знае защо.
— Не мога да ти дам това, което изисква любовта.
Тя поклати глава, гневът в очите ѝ премина в съжаление.
— Глупчо, любовта не изисква нищо. Нея просто я има. Проумей го.